Надали има фирма, която да не е изисквала от кандидатите си за работа да владеят или поне да се пробват в изкуството на мултитаскинга - Наполеоновата способност да вършиш няколко неща наведнъж или поне да ги подхвърляш с ловкостта на цирков жонгльор.
Но както и при други не съвсем материални активи, ако нещо е прекалено хубаво, то най-вероятно не съществува - справка: стойността на второкачествените ипотечни книжа в САЩ, пише Петър Кънев за сп. "Мениджър".
Според учените мултитаскингът е по-скоро мит, отколкото реално средство за повишаване на производителността на служителите.
А успешните мултитаскъри са просто дисциплинирани рационализатори, които с желязна ръка обуздават наглед безконтролния процес.
Успешният мениджър и досега е описван като силен мултитаскър - пише имейли, докато получава кратки текстови съобщения, говори по телефона и обмисля следващата успешна стратегия за развитието на предприятието.
"Прави повече с по-малко" - под този лозунг се трудят фирми и корпорации, особено във времената на нисък растеж и висок риск. Повече продажби с по-малко продавачи.
По-голямо производство при по-ограничени мощности. И най-важното - повече решения, повече иновации, повече работа с по-малко началници и подчинени и с по-малко ресурси за оцелелите по бюрата си душици.
Мултитаскингът неизбежно се налага като панацея
в тази картинка. Електронна комуникация по няколко канала (включително при пътуване), срещи, планиране, пряк надзор.
И всеки успяващ мениджър има своя рецепта за изплуване в цунамито от многопосочна информация. Всъщност сърфирането по тази маса от данни е наистина дело за най-добрите (и по-младите).
А за повечето хора мултитаскингът може да се сравни с тежко и несправедливо наказание.
Учени се заемат със сериозни изследвания по въпроса, след като ефектите на "нестопанския" мултитаскинг, в битова и учебна среда например, започват да тревожат тях и родители. Още преди 5-6 години в развитите страни се появява
поколението М,
което няма проблем да си пише домашното, да сърфира в интернет, да гледа с едно око телевизия, да чати с няколко другарчета едновременно, да вечеря и, естествено, да се друса в такт с любимата си музика от iPod.
Преди няколко години учените стигат до извода, че това не е истински мултитаскинг, а трескаво редуване на дейности.
То е възможно, докато недълбоко зад челото ни изправно действа областта на Бродман 10 - мозъчен център, който помага за свързването на зарязана временно задача с нейното продължаване по-късно.
Едва ли е голяма изненада, че тази способност намалява с възрастта, като след 50-ия лазарник човек вече трудно се справя с едновременно писане и слушане на радио например. Съвсем наскоро се изясни, че медийният мултитаскинг - обработката на информация, постъпваща по няколко канала едновременно, е доста неблагодарна задача.
Психолози от Станфордския университет доказаха, че свикналите с такъв начин на живот и работа всъщност
извличат по-малко полза от данните,
като често смесват едни информационни единици с други. При това закоравелите мултитаскъри много лесно ставали жертва на разсейване и външни дразнители.
Участниците в експеримента трябвало да решават прости логически задачи, подавани на компютърен екран - като например да си спомнят комбинации от букви и цифри, показвани преди секунди или минути.
Привикналите към гъст медиен миш-маш често се подвеждали по отговори, наподобяващи верните, но различни от тях. Освен това те се представили зле и в "коронната" си дисциплина - бързата смяна на различни задачи.
При тях почти не съществувала защита срещу полупознатата, но безсмислена информация, не можели и да се дистанцират от нея, за да обмислят новото задание "на чисто".
Това, а и други изследвания показват, че има граници, отвъд които и най-чевръстите умствени "многомашинници" не могат да се развихрят безнаказано. Защо тогава хората се напъват да го правят?
Една от хипотезите е, че мултитаскърите просто възприемат живота си като постоянно плуване в бурна река от информация. При това за тях е важна всяка молекула-килобайт от този поток.
Но скоростта, с която преминават през течението, не им дава възможност за качествено осмисляне. С това е свързано и недоумението на учените - те се опитвали да разберат в какво точно са по-добри мултитаскърите - и не успeли да го открият.
А това навежда на мисълта, че много "успешни мултитаскъри", особено в службата, просто добре играят ролята, която им се налага, и
имитират онова, което радва шефското око.
Друг начин да се опише компулсивният мултитаскинг е да се сравни с прекаляването с мазни и сладки храни.
В течение на еволюцията си човек е свикнал инстинктивно да се тъпче с тези калории - някога труднодостъпни, а важни за оцеляването. И сега, в ерата на изобилието, се самоубива, като ги гълта със и без повод.
Подобен е и коренът на мултитаскинга - хомо сапиенс е развивал способността си да тълкува и използва информацията от множество източници едновременно, за да си даде няколко крачки преднина в надлъгването с хищници, сезони, стихии и други заплахи.
Съответно днес някои от нас се стремят да обяздят водопада от информация, за да оцелеят в този свят. Но както и със сладкото - склонни сме да злоупотребяваме с медийния кеф по явно нерационален начин - според друго изследване смяната на информационните канали и дейности често следва логиката на удоволствието, не на необходимостта.
Изследванията на станфордските учени безспорно доказват, че
свикналите с по-скромна медийна диета се справят много по-добре
с тестовете за мултитаскинг. Което се потвърждава и от истинските истории зад митичните свръхмултитаскъри, крепящи на плещите си бизнеса на малки и големи компании.
Старши мениджър в американски телеком например дава всичко от себе си в комуникацията с партньорите си - отговаря на около 200 имейла дневно, постоянно общува с бързи съобщения, редовно провежда лични и видеоконферентни срещи. Тайната му - никога не смесва едното с другото.
Един лесен начин да осуетиш повишението си е на среща с него да ти зазвъни телефонът или пък друга джаджа да ревне за внимание. Когато ги ползва обаче, тактиката му е да отговаря на всяко съобщение веднага след получаването му.
Старае се да използва дори 10-минутните "буфери" между две срещи, за да отхвърли някой и друг имейл. По подобен начин той се справя и с хартиения поток - който по принцип е ограничен до минимум. Но ако все пак трябва да преодолее някое становище - то се чете и отработва на минутата.
Оставиш ли хартията да се трупа, тя ще те погребе,
убеден е мениджърът. Някои хватки в борбата със стоглавата ламя на прииждащите задачи са всъщност добре познати, но позабравени.
Шефът на телекома въвежда наново изпитаната длъжност на машинописката. В нетконференция с подчинени, "разхвърляни" навсякъде по земното кълбо, той отговаря на глас, а служителите в офиса набират отговорите в реално време. Същевременно този мениджър отбелязва незаменимостта на старомодния личен контакт.
По имейл не можеш да прочетеш израза на лицето, както и езика на тялото на събеседника си. И самият ти не можеш да се възползваш от тях, докато се опитваш да убеждаваш някого.
Оттам следва най-важното, което трябва да се знае за технологиите - да знаеш кога да им дръпнеш щепсела. А това отново дава възможност да си припомниш нещо старо, но ефективно, каквото е делегирането на задачи и решения.
Така преди време тогавашната шефка в "Сън Майкросистъмс" Мариса Петерсън успява и да върти делата на огромната фирма, и да се явява у дома в 17,30 ч., да готви и да се занимава с двете си деца.
Когато се случва непредвиденото и й се налага да пресъздаде от нищото "изядена" от развален компютър презентация, тя строява същото това семейство и за една нощ се справят.
Докато тя репетирала речта си, съпругът й въвеждал текст в пострадалите слайдове, 10-годишният й син управлявал принтера и ксерокса, а 6-годишната й щерка снаждала хартиената продукция в брошури. Така всеки работел върху опростен компонент на нещо, което би било мултитаскинг, ако го вършеше сам човек.
Новите изследвания, демитологизиращи мултитаскинга, са добра новина. Особено за милионите, притискани от изградената от десетилетия офисна култура, в която синдромът на десеторъкия Шива е желателно и полезно състояние на духа на служителя. А
борбата с битовия мултитаскинг
е единственият начин много семейства да си върнат (или въобще да открият) радостта и смисъла от това да се посрещат след работния ден, да сядат заедно на масата и дори заедно да изгледат някое тъпо тв предаване. Качественото съсредоточаване върху по-малко задачи и вкарването на работния процес в съответните рамки дават много по-добри шансове за повишаване на производителността.
Понякога става въпрос за куриозни по простотата си решения. Така например Джоди Форлизи, професорка по взаимодействието човек - компютър в университета "Карнеги-Мелън", свързала елементарен механичен датчик на вратата на офиса си с компютъра си.
По този начин на интернет страницата й може да се провери кога вратата е отворена (заповядайте, мога да ви обърна внимание) и кога - затворена (моля, не ме безпокойте).
Това намалило в пъти ненужните отвличания на вниманието и също толкова повишило ефективността на работата й. Форлизи подчертава, че съвременният свят е истински ад за човека, служителя, учения, който се опитва да свърши нещо.
Всяка работа, изискваща творческо напрежение, най-често става лесна жертва на елементарно мрънкане на телефон или компютър. А всяка минута, отделена на такова "тамагочи", означава до половин час мъчително възстановяване на концентрацията.
Затова, при всичките й грехове, журналистиката може да подаде една полезна фраза на управленската наука: MISS - Make it simple, stupid ("Направи го просто, глупаче").
