Н а 16 януари 1979 г. Мохамад Реза Пахлави – последният шах на Иран – се качва на самолет от летище Мехрабад в Техеран и напуска страната, която управлява повече от три десетилетия. Формално пътуването е обявено като „временен отпуск по здравословни причини“, но за всички е ясно, че това е краят на иранската монархия. Страната е парализирана от масови протести, стачки и сблъсъци, а подкрепата за режима му се е разпаднала както вътре в Иран, така и сред западните му съюзници.
Заминаването протича без тържественост и без символични жестове. Шахът не произнася прощална реч, не се обръща към народа и не прави опит да остави драматичен исторически образ.
Свидетели описват атмосферата на летището като напрегната и тиха – повече приличаща на бягство, отколкото на държавническо оттегляне. Самият Пахлави изглежда уморен и болнав, придружен от императрица Фара Диба, като в последния момент се обръща към военните командири с кратките думи: „Надявам се, че ще успеете“.
Именно липсата на символичен акт прави заминаването още по-красноречиво. Само две седмици по-късно, при завръщането си в страната, аятолах Рухолах Хомейни ще целуне иранската земя пред камерите – жест, който ще се превърне в емблема на Ислямската революция. Контрастът между двата момента остава един от най-силните визуални символи на историческия преход.
Около заминаването на шаха се ражда и една упорита легенда: че той е напуснал Иран с торбичка или шепа иранска пръст, взета от родната земя. Тази история никога не е официално потвърдена – тя не присъства в архиви, дипломатически документи или в мемоарите на самия Пахлави. Въпреки това разказът се появява в устни свидетелства, биографии и медийни интерпретации и се предава като символичен детайл от последните му часове в страната.
В иранската култура земята има дълбоко значение – тя е свързана с принадлежност, памет и идентичност. В традицията на изгнанието взимането на пръст от родината често се възприема като опит да се запази връзка с място, от което човек знае, че може никога да не се върне. В монархически контекст подобен жест би символизирал и края на една династия, сведена до лична, почти интимна носталгия.
Историците подхождат предпазливо към тази история, определяйки я като непотвърден, но показателен разказ, който отразява начина, по който обществото помни падането на шаха – не като величествен финал, а като тихо, болезнено оттегляне. Независимо дали торбичката с пръст е реалност или мит, самата ѝ устойчивост говори много: за загубата, за прекъснатата връзка с народа и за края на една епоха, приключила без фанфари, но с дълга историческа сянка.
- Иван Грозни
На този ден през 1547 г. в Москва Иван IV Василиевич, известен по-късно като Иван Грозни, е коронован за „цар и велик княз на цяла Русия“ в церемония, която бележи нова епоха в руската история. Церемонията се провежда в Успенския събор на Кремъл, където Иван IV е поставен под блестящата корона, като получава титлата „цар“ – термин с ясно съзвучие с византийската иконография и традиции, подчертаващи връзката на Москва с духовното наследство на Константинопол.
Иван, едва на 16 години, поема управлението в бурен период, белязан от вътрешни конфликти между боярите и нестабилността след смъртта на баща му Василий III. Титлата „цар“ е стратегическа – тя укрепва личната му власт и го поставя над традиционната аристокрация, като ясно демонстрира, че новият владетел е непосредствен наследник на велики имперски традиции, различен от всички предишни московски князе.
Коронацията е съпроводена с пищни церемонии, религиозни ритуали и литургии, включително поставянето на кръст и царски скиптър, символи на духовната и светската власт, обединени в една фигура. Историците отбелязват, че от този момент нататък Иван започва да изгражда силна централизация на властта, която ще оформи руската държавност в следващите десетилетия.
Родени:
- 1853 г. – роден е френският предприемач Андре Мишлен
- 1901 г. – роден е кубинският диктатор Фулхенсио Батиста
- 1966 г. – роден е българският писател Алек Попов
Починали:
- 2023 г. – умира италианската актриса Джина Лолобриджида