П устинята Атакама в Чили е едно от най-сухите места в света, като почти цялата оскъдна влага там идва от мъглите, които се носят от Тихия океан. Затова последното място, на което бихте очаквали да откриете капибари – тези гигантски гризачи, наподобяващи морски свинчета, които се превърнаха в любимци на интернет – е именно там.
Може би сте виждали капибари да се излежават в горещи извори с юзу в Япония, но истинската им родина е Южна Америка. Там те обитават влажните зони около басейна на Амазонка и се срещат във всяка страна на континента с изключение на Чили, където Атакама е практически „оградена“ от Андите.
Начинът на живот на капибарите включва хранене с водни растения и треви, растящи по бреговете на влажните зони, както и придвижване по крайречни коридори – потоци и реки – на „стада“ от до 20 животни, подобно на миниатюрни хипопотами. Където и да се намират по света, капибарите са неразривно свързани с водата.
Затова палеонтолозите бяха сериозно изненадани, когато откриха в пустинята Атакама част от зъб на капибара, датиращ от преди 8,8 милиона години. Това е най-старото открито досега доказателство за присъствието на капибари в Чили и една от най-старите вкаменелости на капибара, откривани някога, съобщи ScienceAlert.
Зъбът – част от трети горен кътник – е принадлежал на изчезнал род капибари, известен като Cardiatherium, праисторически роднини на съвременната капибара (Hydrochoerus hydrochaeris). Той е открит в пясъчник във формацията Баия Инглеса от неогена в пустинята Атакама.
„Да откриеш зъб на капибара в морски седимент в район, който днес е един от най-сухите на Земята, е наистина невероятно“, заяви Присила Мартинес, водещ автор на изследването и геоучен от Университета на Аризона.
Противно на предположенията, че Атакама е пустиня от 40 милиона години, откритият зъб на капибарата допълва натрупващите се доказателства, че през късния миоцен Атакама е била процъфтяваща влажна екосистема.
„Разполагаме с множество доказателства за наистина влажни условия, каквито днес обикновено свързваме с капибарите. В същите седименти са открити вкаменелости на сладководни риби и гавиали (сладководни крокодили)“, каза палеобиологът Марк Клементс от Университета на Уайоминг.
Екипът е открил и миниатюрни частици силициев диоксид в седимента, наречени фитолити – ясни доказателства, че в района са виреели растения, които са черпели вода от почвата.
Конкретните видове фитолити, открити заедно със зъба на капибарата, показват наличието на палми, джинджифилови растения и други цъфтящи растения. Подобна растителност е убедително доказателство, че в южната част на Атакама някога е имало устойчиви запаси от сладка вода.
„Всичко това подкрепя идеята, че е съществувала достатъчно развита екосистема, способна да поддържа популации от капибари за дълъг период“, обясни Клементс.
„Откриването на капибара тук – а мисля, че всички можем да се съгласим, че тя по никакъв начин не е пустинно животно – ще постави под въпрос много от представите за историята на Атакама“, добави той.
Изглежда, че през последните 8,8 милиона години пустинята Атакама е претърпяла сериозни промени.
Доказателства за капибари от късния миоцен вече са откривани и от другата страна на Южна Америка – по крайбрежието на Аржентина. През миоцена планинската верига на Андите вероятно е представлявала още по-голяма преграда между източното и западното крайбрежие на Южна Америка, така че как капибарите са се озовали от двете ѝ страни остава загадка.
„Не само че високопланинските райони на Централните Анди са много високи, но са и изключително сухи. Така че, ако капибарите са се появили на изток от Андите, в предпланинския район, как изобщо тези късокраки гризачи са успели да ги прекосят?“, отбеляза Мартинес.
Екипът смята, че е по-малко вероятно животните действително да са прекосили Андите. Вместо това учените предполагат, че на север от планинската верига може да е съществувал път от влажни зони, простиращ се през континента, който е позволил на капибарите да се разпространят от двете страни на Андите.
Онези, които са се насочили на изток, обаче вероятно са направили по-добрия избор от гледна точка на дългосрочното оцеляване, тъй като днешната пустиня Атакама е негостоприемно място за крайречен гризач.
„Колкото повече разбираме пустините, които са изключително чувствителни към климатичните промени, включително към годишните колебания в интензивността на мусоните, толкова по-добре ще можем да прогнозираме как ще се променят в дългосрочен план“, заяви Мартинес.
„А ако можем да разберем миналите климатични промени, които не са били свързани с човешката дейност, това ще ни даде отправна точка, за да разберем как климатът може да се променя с течение на времето под въздействието на човешката дейност“, обясни тя.
Изследването е публикувано в списание Scientific Reports.
