2025 г. се превърна в година, в която личните истории излязоха на преден план – едновременно силни, въздействащи и разтърсени от скандали. Докато мемоарите отново доминираха класациите, редица противоречия повдигнаха въпроси за бъдещето на жанра.
Личните разкази могат да бъдат мощни – и никога това не се е усещало по-силно, отколкото през 2025 г. През последните 12 месеца мемоарите редовно попадаха в заглавията – както заради историите, които разкриват, така и заради подробностите, които пропускат, пише ВВС.
The Salt Path and 2025's most scandalous books
— Paul Quibell-smith 🔶 (@QuibellPaul) December 24, 2025
https://t.co/5xCOX7nt0X
През пролетта книгата на Сара Уин-Уилямс „Безгрижни хора“ – откровен разказ за времето ѝ като висш ръководител в Meta, компанията, която стои зад Facebook и Instagram – се превърна в бестселър, въпреки действаща клауза за конфиденциалност, забраняваща ѝ да я публикува.
По-късно годината беше белязана от посмъртния мемоар на Вирджиния Джуфр „Ничието момиче“, описващ сексуалното насилие, на което тя твърди, че е била подложена от Джефри Епстийн и неговия кръг. Включени бяха и обвинения срещу Андрю Маунтбатън-Уиндзор, които той винаги е отричал. Книгата, продала един милион копия за два месеца, засили натиска бившият принц да се откаже от титлите си – което и направи в края на октомври.
„107-те дни“ на Камала Харис – хроника на нейната обречена президентска кампания – също привлече медийно внимание основно заради критиките ѝ към Джо Байдън. Годината донесе и нови мемоари от Маргарет Атууд, Малала Юсафзай и Джасинда Ардърн, както и разтърсващи лични истории като „Майката Мери идва при мен“ от Арундати Рой и „Нещата в природата просто растат“ от Йиун Ли – разказ за загубата на двама синове вследствие на самоубийство.
Но 2025 г. беше и година, в която мемоарите попадаха под прожекторите по грешни причини. Широко рекламираната „Американска песен“ на журналистката Оливия Нуци – описваща, наред с друго, „дигиталната ѝ афера“ с Робърт Ф. Кенеди – беше определена от критиците като „агресивно ужасна“, „омразна за четене“ и „непоносим пълнеж“. Въпреки огромното медийно внимание, книгата продаде под 1200 копия през първата седмица.
През септември „Ню Йорк Таймс“ публикува статия, поставяща под съмнение мемоарите „The Tell“ от Ейми Грифин – книга, подкрепена от Опра Уинфри, Гуинет Полтроу и Рийз Уидърспун. Тя описва сексуално насилие в детството, опирайки се на спомени, възстановени чрез MDMA терапия – факт, който предизвика остри спорове.
‘Don’t look for the money. I’ve taken it all’: Salt Path author Raynor Winn’s ‘confession’ that she stole from her family.
— The Observer (@ObserverUK) December 19, 2025
The Salt Path author’s relatives reveal that she took money from her mother and her in-laws, leaving them struggling to pay the rent. And her niece shares a…
- Скандалът със „Солният път“
Най-големият литературен скандал на 2025 г. обаче е свързан с мемоара на Рейнър Уин „Солният път“. Книгата, публикувана първоначално през 2018 г., разказва за 1015 км преход на Уин и съпруга ѝ Мот по Югозападния бряг на Великобритания. В книгата читателите научават, че двойката губи дома си след неуспешна инвестиция и последвал съдебен спор. Малко след това Мот получава диагноза – терминално неврологично заболяване: кортикобазална дегенерация (CBD). Без да има какво повече да губят, те тръгват по пътя. Докато завършват прехода, непознат им предлага място за живеене, а симптомите на Мот необяснимо започват да се подобряват.
Историята – определена от издателите като „непоколебимо честна“ – покори читателите. Книгата продаде над два милиона копия и беше преведена на повече от 25 езика. Последваха продълженията „Дивата тишина“ и „Стационарни телефони“. През пролетта на 2025 г. филмовата адаптация излезе по кината с Джилиън Андерсън и Джейсън Айзъкс.
Но през юли в. „The Observer“ публикува разследване, поставящо под въпрос достоверността на книгата. Документи и интервюта разкриха, че двойката – с истински имена Сали и Тим Уокър – изгубва дома си, след като Уин взема частен ипотечен заем, за да върне десетки хиляди паунди, за които е била обвинена в кражба от работодател. Журналистката Клоуи Хаджиматеу разговаря и с невролози, поставили под съмнение възможността симптомите на Мот реално да бъдат обърнати – или той да е в толкова добро здраве 18 години след диагнозата.
Уин публикува подробно изявление, в което определя разследването като „гротескно несправедливо, силно подвеждащо“ и настоява, че „Солният път“ е „капсула от време, в която животът ни се премества от пълно отчаяние към надежда“.
Месец по-късно нов документален филм – „Скандалът със солената пътека“ – разкри нови твърдения, включително предполагаемо писмо от Уин до племенницата ѝ, в което тя признава кражба от майка си и роднини. Уин категорично отрича: „Не съм крала от семейството... Нито съм признавала, че съм го правила, и не съм писала писмото, което внушава това.“
- Факт срещу измислица: до къде може да стигнат мемоарите?
Скандалът поднови дебата – колко истинни трябва да бъдат мемоарите? Подобни дискусии избухват всеки път, когато жанрът бъде разтърсен. През 2006 г. Джеймс Фрей призна, че е изопачил части от „Милион малки парченца“, „за да служи на по-голямата цел на книгата“.
Писателката Лили Дън – автор на книга за изкуството на писането на мемоари, „В битието“ – описва връзката между читателя и споделената интимност като уникална: „Мемоарите могат да бъдат по-важни от самата история – те променят закони, виждане, животи.“ За нея най-важното е едно: доверие. „Най-важното в дефиницията на мемоара е честността. Доверието между разказвача и читателя е ключово.“
Майкъл Джоузеф от Penguin разкри, че при договора за „Солният път“ е имало клауза за фактическа точност и предварителна правна проверка. Но бившият директор по комуникациите в Penguin, Амелия Феърни, твърди: „Издателската дейност има проблем с проверката на фактите. Когато автор като Рейнър Уин има висок статус, поставянето под съмнение на автентичността изисква дързост.“
Каролайн Сандерсън – дългогодишен рецензент и автор на мемоари – смята, че един случай не бива да петни целия жанр. „Ако кажем, че мемоарите трябва да съдържат само точни факти, изключваме наративната креативност.“
- Природата като лечение – и капанът на романтизма
През последните години се наблюдава бум на книги, съчетаващи лична история и писане за природата – „H is for Hawk“, „The Outrun“, „Отглеждане на заек“ и др. „Пътят на солта“ беше емблема на този поджанр – устойчивост, болка, преодоляване.
Но критиците поставят въпроса: не романтизира ли литературата природата като чудодейно лекарство? Поли Аткин пише: „Природното писане допуска болест само ако показва как природата лекува чудодейно.“
Други автори разширяват границите: „Подземно течение“ на Наташа Картю – за детство в селска бедност, а през 2026 г. предстои „Раф“ – книга за неразказаните истории на британските крайбрежни общности.
- Какво следва?
2026 г. обещава още силни заглавия – от „Химн за живота“ на оцелялата от изнасилване Жизел Пеликот до нови книги от Лена Дънам и Лайза Минели.
А ще се уплашат ли издателите след „Солният път“? Каролайн Сандерсън се надява, че не: „В свят, разкъсван от дезинформация и изкуствен интелект, човешкият опит е по-важен от всякога. Имаме спешна нужда да четем историите на други хора.“