Властта в Русия: Система против самата себе си

С�д �д като стига до извода, че някои цивилизации сами обричат себе си на разрушение, британският историк Арнолд Тойнби формулира закона за "държавното самоубийство".

Създава се впечатление, че Русия може да стане потвърждение за това, че този закон продължава да действа.

Външноруската политическа система проявява завидна устойчивост. Нейният стожер е авторитарният режим, който се легитимира чрез контролирани избори.

Благодарение на способността му да имитира, той може да приема всякакви окраски и да създава илюзия за движение в противоположни посоки.

При такъв режим всеки може да намери своето място, стига да не претендира за политическа роля извън установеното от властта русло.

Раждането на управляващия тандем бе не само начин Владимир Путин да запази властта си, но и даде възможност да се води политика на "люлките", която апелира както към консерваторите, така и към привържениците на либерализма.

Модернизационната риторика на Дмитрий Медведев създава впечатлението, че системата може да се обнови - нещо, в което мнозина искат да повярват, особено на Запад.

Властта разреши критиките към силовата си опора - милицията, с което изглежда потвърди готовността си към самоочистване.

Нещо повече, властта сякаш разбира, че трябва да направи нещо с МВР, така че милицията да спре да подкопава репутацията на властта.

Създавайки мнимо гражданско общество и контролиран плурализъм,

властта кооптира в системата представители на динамичните слоеве, като кара останалите да усетят всички прелести на вегетирането в политическото гето.

Когато кооптацията (избор на нов член на управителен съвет с решение на самия съвет без допитване до избирателите - бел.ред.) се провали, в ход влиза тактиката на избирателното сплашване.

Силният натиск над желаещите да изразят несъгласие е закономерност - властта просто не може да действа по друг начин. Ако днес разреши протестно волеизявление на хиляда, утре на улицата ще излязат пет хиляди. А вдругиден...

Фактор за самосъхранението на системата е защитната пропаганда, в която са задействани блестящи руски публицисти и в която участват мнозина от онези, представящи се в опозиция като либерали.

Ето част от техните аргументи: "Народът не е узрял за демокрация", "Властта е лоша, но опозицията е по-лоша", "Путин ни спасява от гнева на сърдитите плебеи". Тези клишета са начин за оправдание на реалността и за самооправдание на онези, които са се устроили удобно в тази реалност.

В полза на самосъхранението на системата играе обективизмът, който за интелектуалните среди се превърна в средство за плаха апологетика. Пример за опитите да се предпази системата е дискусията за модернизацията, която бе подхваната от президента и в която се включиха и опозиционните слоеве.

Спорът за това каква модернизация е нужна на Русия

- авторитарна или демократична, ни върна към дискусията, започната от социолога Игор Клямкин и политолога Андраник Мигранян в края на 80-те години. Впрочем руската политическа мисъл не е напреднала особено от тогава.

Интересно е, че днешните водещи участници в дискусията, независимо от полемичния плам, са единодушни за това, че Русия може да бъде реформирана само отгоре и без участието на обществото.

Участниците в "модернизационния диспут" дори твърдят, че "процесът на демократичната модернизация трябва да започне изключително чрез авторитарни лостове".

Можем само да приветстваме опитите на експертните групи, в частност на екипа от Института за съвременно развитие на Русия, да пристъпят от общи приказки към очертаване на пътя за реформиране на руската система.

Но дори най-изпипаните "пътни карти" за модернизация ще бъдат празни приказки, ако не бъдат свързани с едно условие - преход от властови монопол към свободна политическа конкуренция при това веднага и без никакви условия.

Междувременно водещите проектанти тръгнаха в противоположната посока, разработвайки програма за "човека, който ще стане президент през 2012 г.".

Излиза, че именно единовластието трябва да реформира

както системата, така и себе си. Но от къде накъде? Откъде идва увереността на колегите, че носителят на персонифицираната власт ще иска да се откаже от пълномощията си?

Ако става дума за Медведев, то тогава е още по-неразбираемо какво подхранва надеждата им, че той ще иска да стане камикадзе. Самият той заявява, че е привърженик изключително на техническата модернизация. И защо мислят, че след 2012 г. Медведев ще бъде готов да направи онова, което не може да направи днес?

А колкото до либералната риторика, нека си спомним, че самият Путин някога я използваше доста активно и всички знаем как приключи това.

С други думи, подготовката на "пътната карта" за персонифицираната власт, колкото и либерална да изглежда, може да доведе до поредната дискредитация на либерализма. Впрочем смяната на режима и лидера може да се бъде идеално средство за възпроизвеждане на системата.

Накрая нека отбележим статуквото на външното обкръжение, което благоприятства съхраняването на системата. Русия няма врагове, които да я принуждават да се напряга и да харчи огромни ресурси за външна сигурност.

Западното общество държи на стабилността в суровинния си придатък. Нещо повече, то позволи на

руския елит "да се приобщи към Запада" на личностно ниво

и започна да играе ролята на легитимиращ фактор за руската власт. Много или малко Русия навлезе в нов етап, на който изпитаните средства за оцеляване на системата започват да дават обратен ефект.

Колкото повече властта се опитва да натиска копчето "статукво", толкова повече то се разваля. Така оставяйки прозорчето леко открехнато, хибридният режим рано или късно създава стремеж у обществото да отвори това прозорче повече.

Имитационните режими в Сърбия и Украйна например само засилиха недоволството на народа с подобна мнима демокрация. Управляващият тандем започна процеса на самоунищожение.

От една страна, наличието на национален лидер в лицето на Путин не само отслабва позициите на Медведев и му отрежда ролята на помощник, но и подкопава значимостта на президентската институция. От друга страна, Медведев с неговите модернизационни лозунги поражда съмнение в лидерството на Путин и повдига въпроса за отговорността на последния да създаде конструкцията, която трябва да се модернизира.

Колкото до репресивния замах на властта, той ще изгуби силата си, ако скоро не прерасне в тотален натиск върху обществото. Властта обаче няма нито сили, нито готовност за това.

Опитите да се реформират отделни елементи от системата може да доведе до отключване на съветския синдром, който се проявява в това, че

при централизация всяка промяна предизвиква сътресение в цялата система

В стремежа си да освежи милицията руската власт си заложи капан. Проблемът е, че ако се запази основната функция на милицията - да защитава властта, тя няма как да бъде преориентирана, така че да гарантира сигурността на населението.

Следователно по този начин не просто се запазват основанията за отчуждението между милицията и обществото, но и милицията, станала "непослушно дете, което трябва да бъде наказано", едва ли ще защитава интересите на властта толкова усърдно.

Несъстоятелността на системата е очевидна и за нейните създатели, което ясно личи от модернизационната им мантра. Но слабостта на опозицията, и най-вече ролята на интелектуалния елит в услуга на властта, намаляват шансовете да се създаде алтернативна система.

Така растящото обществено недоволство трудно може да придобие конструктивен характер, а Русия върви към най-неблагоприятния изход. Засега липсата на признаци за тоталния колапс и ниската протестна активност създават илюзия у властта, че ситуацията е под контрол.

Не е изключено обаче събитията да се развият по сценарий, в сравнение с който работническият бунт в Новочеркаск ще изглежда като не чак толкова лош вариант.

Масовият протест е признак за жизнеспособността на обществото

и неговия политически заряд. Деградацията на държавата, разложението на обществената тъкан и вътрешната имиграция на населението поставят под въпрос самото съществуване на страната.

Дали Русия ще успее да излъже закона на Тойнби? Всичко зависи от две условия: първо, от това дали системата ще спре да прокламира единовластието като цел на промените и дали ще постигне съгласие с опозицията, която е извън системата, за преобразуванието на властта; и второ - дали те заедно ще получат масовата подкрепа на обществото за тази "пътна карта".

--------------------------------------------

Авторката е политолог от московския център "Карнеги".