У нгарските избори донесоха безпрецедентна победа за опонента на Виктор Орбан. С рекордна избирателна активност от почти 80% и огромно мнозинство за партия „Тиса“ от близо 70% от местата в парламента, това не беше просто смяна на правителството, това беше смяна на системата, станала буквално за една нощ, пише „Гардиън“.
След 16 години на власт Орбан се оказа жертва на собственото си творение. Изборната машина на Унгария, внимателно проектирана така, че да превръща относително мнозинство в огромно парламентарно надмощие, сработи перфектно – но не в негова полза.
Не прекалявайте с поражението на Орбан
В крайна сметка опозиционният лидер Петер Мадяр не трябваше да разрушава системата, вместо това той я използва.
Изборните закони от 2011 г. на Орбан, създадени да наказват разпокъсана опозиция, в крайна сметка се оказаха фатални за своя създател, когато той се изправи срещу противник, който успя да обърне тези механизми, водещи до „победителят взема всичко“, в своя полза.
Представянето на Мадяр през този изборен цикъл беше изключително. Той превърна „Тиса“ в основна политическа сила с неуморна кампания и силно присъствие в социалните мрежи. Кампания, която ще бъде анализирано с години. Но това не обяснява катастрофалната загуба на Орбан.
Факторите, които сега се посочват като причина за падението му – обедняване, корупция и конфронтационна външна политика, ги имаше и на предишните избори. Дълго време дори бяха основа на неговия успех.
Политическата стабилност често не винаги е знак за сила, а маска за натрупващо се напрежение.
Ефектът на времето подкопа системата на Орбан на три нива.
Първо, политическата му технология се износи. Комуникационната машина, която някога позволяваше на „Фидес“ да обяснява всичко – от миграцията до инфлацията, като вина на външни врагове, постепенно загуби влиянието си. Реториката за „външния враг“ се изтърка. След четири години на милитаристичен език и заплахи, той загуби шоковия си ефект. Постоянните пропагандни послания продължиха, но започнаха да изглеждат като фон, а не като непосредствена реалност. Умората от непрекъснатите заплахи отслаби въздействието им.
Петер Мадяр сложи край на 16-годишната власт на Орбан
Второ, самият Орбан се умори. Макар политическите анализи рядко да включват физически фактори, разликата беше очевидна. Орбан, някога доминиращ на предизборната сцена, изглеждаше по-сдържан и предпазлив и често се ограничаваше до едно контролирано събитие на ден.
В същото време Мадяр действаше с политическа хиперактивност – по седем–осем изяви дневно и постоянна онлайн активност. Докато Орбан се опитваше да се адаптира към логиката на социалните мрежи, Мадяр вече беше вътре в нея. Това беше сблъсък между уморен актьор и бърз, адаптивен нов тип политик.
Трето, реалността започна да се връща на преден план. Условията в болниците, разходите за живот и качеството на обществените услуги се оказаха по-важни от политическите лозунги. Инфлацията измести „културните войни“, а желанието за работеща държава надделя над политиката на заплахи с външни врагове. Загубата на Орбан не е резултат от един скандал или провал, а от бавна и натрупваща се ерозия на властта.
Изводът надхвърля Унгария: дори най-добре смазаната политическа машина може да стане статична и куха. Когато един режим се затвори в балон и изключи критиката, той губи способността да се обновява. Тогава стабилността се превръща в скованост, а системата става все по-крехка, докато не се счупи.
Времето действа с тихата, но неумолима сила на ерозия – по-опасна за авторитарните системи, отколкото за демократичните общества, защото демокрациите черпят устойчивост от способността си да се променят.
