С лед като самолетът им се разби и те бяха блокирани в снежната пустош на Андите в Аржентина, Роберто Канеса и другите оцелели от полет 571 бяха на ръба да умрат от глад, пише английското издание „Дейли Мейл“ (Daily Mail).
Оскъдните храни и напитки, спасени от останките на самолета – шоколад, ядки, крекери, конфитюр, плодове и няколко бутилки алкохол – свършили и не можело да се намери никаква растителност или животински живот на надморската височина от 3570 м.
Гладът на оцелелите станал толкова всепоглъщащ и отчаян,
че някои се опитали да дъвчат ивици кожа от багажа и да ядат пяна от счупените възглавници на седалките на самолета. Докато ставали все по-слаби, а шансовете им за спасение все по-далечни, оцелелите постепенно осъзнали каква трябва да бъде следващата стъпка, ако искат да останат живи.
Това било нещо, което в началото било твърде ужасно, за да се мисли дори за него. Телата на 18 техни приятели, роднини и членове на екипажа на полета бяха замръзнали в снега и единственият шанс на пътниците за оцеляване бил в немислимото: прибягване до канибализъм и изяждане на телата на починалите.
This is the last image of Uruguayan Flight 571, before it crashed in The Andes on October 13, 1972. 27 of 45 people survived the initial crash. Survivors were eventually forced to cannibalize the dead to stay alive.
— Morbid Knowledge (@Morbidful) June 20, 2024
Nando Parrado and Roberto Canessa, facing the grim reality that… pic.twitter.com/G6Sat0ymwv
Десет дни след катастрофата, след много душевно терзание и молитва за напътствия, някои от пътниците – включително Канеса – използват бръснарско ножче и парчета стъкло, за да отрежат ивици кожа, мускули и мазнини от замръзналите тела, и се принуждават да преглъщат малки хапки.
„Всеки от нас взе решението в момент, в който сам прецени,
и консумираше храната, когато можеше да понесе, да направи това“, спомня си Канеса, говорейки пред изданието от дома си в Монтевидео, Уругвай. „Това беше процес“, казва той. „Първоначално си помислих, че не бих могъл да се възползвам от телата на мъртвите си приятели. След това стана нещо естествено, почти ежедневие, защото храната беше част от горивото за излизане от тази ситуация. Избрах да живея. Гордея се с това, което направих“, споделя той.
Тази забележителна истинска история е разказана в новия филм, наречен Society Of The Snow, който понастоящем е сред първите пет заглавия в платформата Netflix. Вече има книги, документални филми и филм от 1993 г., Alive, за една от най-вълнуващите и необикновени истории за оцеляване в съвременната история. Но тази нова версия на испанския филмов режисьор Джей Ей Байона е най-близката, която някой е успял да разбере през какво са преминали той и другите пътници, казва Канеса.
Канеса беше 19-годишен студент по медицина
и един от 45-те пътници и екипаж – включително 18 членове на неговия отбор по ръгби Old Christians и техните семейства и приятели – на борда на чартърен полет на Уругвайските военновъздушни сили, летящ от Монтевидео в Уругвай до Сантяго, Чили, през октомври 1972 г.
Буря принудила групата да прекара нощта в Мендоса, Аржентина, преди самолетът да излети отново на 13 октомври за това, което трябваше да бъде 90-минутно пътуване. Но поради фатална комбинация от турбуленция и грешка на пилота, самолетът нацелва планински връх с височина 4572 м, отрязвайки двете крила и опашката. След това останалата част от фюзелажа се плъзва по ледник с огромна скорост, преди да спре в леда и снега.
Valley of Tears in the Andes, January 1973 vs. January 2023.
— Massimo (@Rainmaker1973) January 24, 2024
[Uruguayan Air Force Flight 571 crash site] pic.twitter.com/Ql5Avgqv5S
Трима от екипажа и девет пътници загинали мигновено, а други шестима умират през следващите дни поради нараняванията си и минусовите температури. Канеса, сега на 70 години и един от водещите детски кардиолози в света, ярко си спомня ужасния момент на катастрофата и след това шока и отчаянието да се окажат блокирани в красивите, но враждебни планини Анди. „Видях планината пред нас и си спомням как самолетът отчаяно се опитваше да се издигне и да набере височина, а след това усетих силен удар“, казва той. „Помислих си „това е“... и тогава самолетът спря много рязко, защото стигна до дъното на долината“.
Първоначално той е объркан:
„Не можех да повярвам, че съм още жив,
и си помислих, че трябва да изляза бързо, защото службите за спешна помощ ще дойдат да ни помогнат. След това се отправих към задната част на самолета и осъзнах, че опашката я няма. Погледнах навън и бяхме насред най-пустата природа, която можете да си представите“.
Канеса и други, които бяха невредими, започнаха да проверяват кой е мъртъв и кой е жив и да лекуват ранените по най-добрия възможен начин. Минусовите температури бяха почти непоносими и те трескаво отваряха куфари в търсене на якета и пуловери. „Беше трудно да се диша, защото въздухът в безкрайната бяла гледка беше толкова рядък“, казва Канеса.
Неговият приятел Нандо Парадо, 22-годишен студент по бизнес, имал сериозна травма на главата и първоначално се предполага, че е сред загиналите. Опечалените му приятели го оставят в снега с останалите тела и той остава там без подслон и вода, в кома, близо четири дни, факт, който спасява живота му, защото ниските температури не позволяват на мозъка му да се подуе и да го убие. В крайна сметка един от приятелите му забеляза признаци на живот и го вкарва във фюзелажа. Когато Парадо се събуди, Канеса трябва да му съобщи новината, че майка му Евгения е мъртва, а 19-годишната му сестра Сузи е тежко ранена. Тя умира на осмия ден, а съсипаният ѝ брат я държи за ръката.
Отначало оцелелите решават да останат там, където са. Помощта със сигурност е на път, мислят си те, докато слушат за актуализации на миниатюрното транзисторно радио, което един от оцелелите носел със себе си. Но
на осмия ден те научават новината, от която се страхуват.
След като множество спасителни самолети не успяват да забележат белия фюзелаж в снежния пейзаж, търсенето е прекратено. „Имаше огромна дилема, да се изкача от долината и може би да умра, катерейки се, или да чакам спасяването, което беше най-разумното нещо, което можеше да се направи“, казва Канеса. „Когато чухме по радиото, че търсенето е прекратено, един от нас каза, че „дилемата приключи. Трябва да се измъкнем сами, защото никой не идва да ни помогне“. В известен смисъл това ни помогна да вземем решението“, добавя той.
This chilling photograph shows the survivors of Uruguayan Flight 571, who were forced to resort to cannibalism to stay alive.
— Morbid Knowledge (@Morbidful) August 25, 2024
The crash in the Andes on October 13, 1972, left 45 people on board, with only 27 surviving the initial impact.
On December 12, Nando Parrado and… pic.twitter.com/ac1mPBHCzS
Като студент по медицина, Канеса е един от първите, които разбират, че мъртвите пътници, чиито тела са били запазени в леда и снега извън самолета, където оцелелите са се укривали, са източник на протеини и могат да осигурят животоподдържаща прехрана, тъй като те чакат условията да се подобрят, за да могат да опитат да се спасят сами.
Той се замислил дълбоко за последиците и решава, че ако той беше един от загиналите пътници, щеше да бъде щастлив, ако други изядат тялото му, за да останат живи.
„Вместо да изгние в гроба, тялото ми може да бъде живот за приятелите ми“,
казва той.
Филмът показва мъките на оцелелите, докато обсъждат дали да се хранят или не с телата, като някои от тях обещават собствените си трупове на другите, ако умрат. На деветия ден Канеса и трима други събличат дрехите от едно тяло – избягвайки да гледат лицето на мъртвия – и отстраняват ивици замръзнала плът, оставят ги да се размръзнат и след това ги поглъщат. Други също започнали да ядат, но на някои оцелели им отнема повече време, отколкото на други, за да преодолеят отвращението си. Нума Туркати, който е показан като разказвач във филма починал, защото не може да се накара да изяде повече от няколко хапки, въпреки че подкрепя другите да го направят.
На 29 октомври, около 16 дни след катастрофата, съдбата нанася на трагичната група още един ужасен удар, когато пада лавина, погребвайки фюзелажа, в който са се укрили, в стена от лед и сняг. Още осем души умират. В своите мемоари от 2016 г. „Трябваше да оцелея“ Канеса описва как той и други трескаво работели, за да изчистят снега от устата и носовете на своите приятели. Той се катери да спаси приятеля си от детството Даниел Маспонс, който спи до него във фюзелажа.
„Отчаяно рових с нокти ледения сняг, остъргвайки го, докато от ноктите ми не потече кръв... Изчистих снега от лицето му и от устата му и се наведох да слушам за дъха му. Но имаше само тишина.
Моят любим приятел беше мъртъв“,
написа той.
На останалите оцелели им отнема три дни, за да се изкопаят. Импровизираните хамаци, резервни дрехи и одеяла, които оцелелите са направили от калъфките на седалките на самолета и които им осигурявали известен комфорт, са изгубени. Замръзналите тела отвън, които ги държат живи, са пометени и те нямат източник на храна. Те нямат друг избор, освен да изчакат да се втвърди и да ядат суровата плът на току-що загиналите.
На 12 декември, два месеца след катастрофата, времето се е подобрило достатъчно, за да могат Канеса и Парадо – героите на филма – да обмислят опасно бягство от техния кошмар. Те нямат опит в катеренето, нямат екипировка за алпинизъм или защитно облекло и понякога се озовават до бедрата си в сняг, вкопчвайки се в стените на скалите и почти падайки в каньони.
За десет трудни дни те изминават 38 мили, носейки със себе си запаси от замръзнала човешка плът и спални чували, направени от остатъци от изолационния материал на самолета. „И двамата знаехме, че можем да се провалим, но оставихме тези чувства настрана“, спомня си Канеса.
„Всяка стъпка, която правехме, беше стъпка към живота.
Когато се изморихме много и си помислихме, че не можем да продължим, погледнахме назад и видяхме колко много сме направили вече. Това е нещо, което научих и нося със себе си през целия си живот... когато се чувствате разочаровани, вижте откъде идвате и колко много сте постигнали и това означава, че сте способни да постигнете още повече“, разказва той.
Накрая те започнали да виждат доказателства за цивилизация и това, което Канеса нарича „златния момент“, когато забелязват селски работник на кон от другата страна на буйна река, когато нощта започнала да пада. Когато се появиха новини за невероятното им оцеляване, чилийските военновъздушни сили качиха хеликоптери и Парадо ги отвежда до мястото на катастрофата, до сцени на диво ликуване.
Бягството на мъжете от челюстите на смъртта предизвиква сензация, като медиите го наричат „чудо“. Почти веднага обаче започнаха да се задават въпроси. Как са могли да оцелеят 72 дни във враждебна среда, където нищо не расте или живее? Тогава
снимки на полуизяден крак, направени от членове на Куерпо де Сокоро Андино (Корпус за помощ на Андите) бяха отпечатани в чилийски вестници и ужасната истина става известна.
Оцелелите провеждат тържествена и емоционална пресконференция, на която чрез говорител обясняват своя „пакт“ и какво трябваше да направят, за да оцелеят. Канеса казва, че по-късно е разговарял лично със семействата на жертвите и е получил изблик на подкрепа. „Всеки има мнение, добро или лошо, за това, което направихме, но аз избрах да живея. Никога не съм съм се чувствал несигурен какво трябва да направя“, обяснява Канеса.
В днешно време Канеса посочва, че ние трансплантираме органи като бъбреци или сърца след смъртта, за да спасим животи. „По същия начин използвахме телата на мъртвите, за да продължим да живеем“, казва той. Останките на загиналите са погребани в общ гроб на мястото на катастрофата и е издигнат мемориал. Трупът на фюзелажа е бил залят с гориво и запален.
Канеса се връща в медицинското училище, жени се и има три деца, а сега е щастлив дядо. Той казва, че опитът на живот или смърт е бил катализатор за начина, по който е живял живота си, и неговата цел винаги е била да почете жертвите на онези мъже и жени, които не са се завърнали от планините. „Не можех да гледам роднините, които са загубили членовете на семейството си, и те да ме възприемат като глупак“, продължава той. „Поех ангажимент да водя достоен и пълноценен живот в знак на почит към моите приятели и да ценя времето, което ми беше дадено и което другите нямаха“.
Парадо също продължава да живее успешен живот. Той се жени, има две дъщери и трима внуци, работи в семейния хардуерен бизнес, става професионален шофьор на състезателна кола и след това управлява телевизионна станция в Уругвай. 72-годишният мъж вече е пенсионер, но пътува по света като мотивационен лектор.
Оцелелите – двама вече починаха – все още се срещат всяка година през декември,
месецът, в който са били спасени. Тази година се навършиха 51 години. Оцелелите и членовете на семействата на загиналите са работили в тясно сътрудничество със създателите на „Общество на снега“ и са получили частна прожекция на филма.
Всички те са съгласни, че филмът е почтено изображение на изпитанието, през което са преминали те и техните близки. „Този филм е за човешкия дух. Това е история за нормални хора, изправени пред ужасни обстоятелства и как надеждата, решителността и другарството са довели до невероятни резултати“, казва Канеса.
Възрастният лекар си спомня, че се е върнал на мястото на катастрофата в планината с порасналите си деца. „Чувствах, че приятелите ми все още са там в тази красива пустиня, прегръщат ме и ме целуват и ме дразнят за сивата ми коса и корема ми“, казва той с треперене на емоции в гласа му. „И всички бяха още млади, красиви и смели“.
Не пропускайте най-важните новини - последвайте ни в Google News Showcase
