Берлин не прилича на имперски град. Новите административни сгради в германската столица - канцлерството, Бундестагът и министерството на външните работи, всички те са проектирани с много стъкло и естествена светлина, за да подчертаят прозрачността и демокрацията.
Министерството на финансите, естествено, се помещава в старата централа на Луфтвафе. По-голямата част от най-величествената архитектура - булевард "Унтер ден линден" (в превод "Под липите" - бел. ред.) и Бранденбургската врата, обаче е наследство от пруските крале.
Съвременен Берлин има по-приветливо лице и се е превърнал в магнит за туристите и тийнейджърите. Само че докато градът умишлено избягва да демонстрира имперско могъщество, в действителност той се превръща в столицата на Европейския съюз.
Разбира се, главните институции на ЕС - Съветът и Европейската комисия, все още са в Брюксел. Ключовите решения обаче все повече се взимат в Берлин. Дали Гърция ще излезе от еврозоната? В крайна сметка решението ще е на Германия. Дали политиците ще подкрепят нови спасителни планове за Южна Европа? Решаващите дебати ще се проведат в Бундестага в Берлин, а не в Европейския парламент. На кого се обажда Международният валутен фонд (МВФ) във връзка с кризата в еврозоната? Най-важните разговори са с германското правителство и Европейската централна банка (ЕЦБ) във Франкфурт - не с Европейската комисия.
Прехвърлянето на властта от Брюксел в Берлин се ускорява от кризата в еврозоната. Естествено, германският канцлер Ангела Меркел все още трябва да ходи на срещите на върха на ЕС в белгийската столица и да договаря споразумения. Тя бе там и миналата седмица.
Кризата в еврозоната обаче означава, че сега Меркел безспорно е най-важният лидер на масата. По различни причини ръководителите на останалите големи страни членки на ЕС пристигат в Брюксел в слаба позиция. Испания и Италия се борят срещу дългови кризи и така се превърнаха в просители. Великобритания избра да остане извън еврозоната и изтласкана в периферията. Полша е извън еврозоната, а и нейната икономика е сравнително малка.
Остава Франция. По традиция френско-германското партньорство е в основата на всяко споразумение в Европейския съюз. В продължение на много години срещите на върха на ЕС бяха предшествани от отделна френско-германска среща и съвместно писмо от двете страни.
Докато Никола Саркози все още бе в Елисейския дворец, неговите отношения с Меркел бяха толкова близки, че "Меркози" се превърна в журналистическо съкращение на доминиращия дует в Европа.
Дори тогава обаче мнозина бяха скептично настроени. Един представител на ЕС на най-високо равнище отбеляза с насмешка, че "Франция се нуждае от Германия, за да скрие колко е слаба. Германия пък се нуждае от Франция, за да скрие колко е силна."
Сега обаче маските бяха свалени. Берлин и Париж не излязоха със съвместно писмо преди последната среща на върха на ЕС миналата седмица.
Вместо това френският президент Франсоа Оланд даде интервю за европейски вестници в опит да окаже натиск върху Меркел да отстъпи по въпроса за солидарното изплащане на дълговете на страните от еврозоната и за създаването на банков съюз. На самата среща на върха обаче стана ясно, че германците няма да се оставят да бъдат притиснати.
Някои твърдят, че френско-германското партньорство винаги е преминавало през трудни моменти и че двете страни неизбежно ще се съберат отново. Този път обаче може да е различно. Пропастта между силата на Франция и Германия стана прекалено очевидна, а въпросите, които ги разделят, са прекалено фундаментални.
Различните предложения на Париж за еврооблигации, банкови съюзи, харчене на пари за инфраструктурни проекти на равнище ЕС и съвместни социални програми, всички се приемани с дълбоко подозрение в Берлин. Германците подозират, че онова, което е общо за всички тези идеи, е желанието германските данъкоплатци да субсидират Франция.
Контрапредложението на Берлин - бюджетите на всички страни членки на ЕС да бъдат под контрола на европейски комисар - на свой ред е отхвърляно в Париж като неприемливо нарушаване на националния суверенитет.
По традиция Франция и Германия ще постигнат компромис. Въпросите, поставени на масата, обаче са толкова фундаментални, че е възможно споразумението да не бъде постигнато лесно.
При такъв сценарий икономическата сила на Германия може да се окаже решаваща, особено ако, както мнозина в Берлин подозират, Франция се е запътила към дълбока икономическа криза.
Това методично акумулиране на власт в Германия е приемано в Берлин със смесени чувства. По очевидни исторически причини Германия никога не се е стремяла към доминираща роля в Европа след Втората световна война.
След обединението на страната обявяваната цел винаги е била "европейска Германия", а не "германска Европа". Този инстинкт да бъде правен опит за размиване на германските интереси в една обща европейска идентичност остава силен.
Раздразнението от нарушаването на правилата и фискалната разпуснатост в други държави от ЕС обаче прави германците по-малко стеснителни да настояват за една "по-германска" Европа. Цената на германската финансова помощ все по-често ще е приемането на правила и закони, замислени в Берлин. Тази сила може да доведе до арогантност.
Миналата седмица чувах от време на време в Берлин раздразнени коментари за безочливите испанци, надменните британци, гледащите нереалистично на нещата французи и корумпираните гърци. Общият тон на дискусията обаче е сериозен, търпелив и отговорен. Германците настояват, че са напълно ангажирани с еврото и ЕС, и са решени да направят така, че те да работят.
Проблемът, ако има такъв, е, че животът е твърде сладък в Берлин. Германия процъфтява и нейната столица е приятен и модерен град. Перипетиите на Гърция и Испания изглеждат много далеч. Това откъсване от останалата част от еврозоната, а не "ламтежът за власт", е причината, поради която Берлин остава особена столица за Европа.
