Гласът на Слаш в телефонната слушалка е мек и някак твърде успокоителен. Сякаш говори графичен дизайнер с три дипломи за висше образование и ултраспокоен живот някъде в богаташките предградията на Торонто, а не онзи див, необуздан рокендрол идол, който някога е помитал хотелски стаи, погълнал е тонове уиски и Господ знае още какво в златните години на "Гънс енд роузес" (GunsNRoses.com).
Говорим с едно от най-ярките лица на съвременната рок музика - човек, чийто дълбоко митологизиран образ е съизмерим с този на Леми Килмистър и Джими Пейдж, независимо че започва да прави музика след тях.
Изненадата
всъщност е приятна - гласът на Слаш му
приляга отлично. Именно защото той
продължава да е
един от последните
истински герои
на онази музика, която отвъд Желязната завеса пълнеше стадиони, а в Източния блок бе мерило за бунтарство, но едновременно с това е пораснал достатъчно, за да бъде и отговорен баща на две деца, и неуморим музикант.
Нещо повече - Слаш звучи като дълго търсилия и накрая намерил истината блуден син.
"Мога да нарека себе си щастлив човек -
имам страхотна кариера, чудесно семейство, нов албум. А и успях да преодолея всички капани, заложени в този бизнес" - прави равносметка той.
Последното без съмнение е така - докато Аксел Роуз си играеше на недосегаема от времето знаменитост, даваше напомпани интервюта, млатеше се с репортери по летища и издаваше прословутия Chinese Democracy в продължение на 15 години, Слаш свири адски усърдно и нито за миг не излезе извън рамките на голямата музика.
Затова няма да наречем появилия се преди няколко месеца Slash негово завръщане - през всичките години след "Гънс енд роузес" китарата му звучеше в дузина турнета, албуми на негови приятели, чудничкия му проект Slash's Snakepit и бандата "Велвет риволвър" (VelvetRevolver.com).
Но Slash, който с
нетърпение се чака от всички поне от
три години насам, е
важно явление във вече дългата му био- и дискография.
Това е първият албум, който той нарича солов. Нещо повече - тези 14 парчета са отражение на човека Сол Хъдсън днес - те са и обсебващи с необузданата рокендрол енергия (тук-таме дори агресия), и добре преценени, внимателно композирани, никога прекомерни.
В тях има и ледцепелински китари, и блус, и стадионен рок, и гост участия на твърде важни хора - от бащиците Леми Килмистър и Ози до Дейв Грол, Йън Астбъри, Матю Сандърс от новите хеви надежди "Авенджед севънфоулд" (AvengedSevenfold.com) и целия състав, записал Appetite for Destruction минус Аксел, с когото Слаш така и не успява да се сдобри през всичките тези години.
Казано накратко - албумът е тежък, грууви, китарен. А всички знаем как е най-добре да подхождаме към тази музика, нали?
"Slash е един от онези албуми, които трябва да бъдат слушани наистина силно - казва китаристът. - Това единственото, което мога да ви кажа. И също така - бъдете готови за всичко, след като увеличите звука."
И тъй като е играч от старата школа, Слаш записва албума както най-добре знае - с традиционната си китара ("Любимият ми "Гибсън Лес Пол" от 1986... не - 1987, с който записах Appetite for Destruction") и без никакви от наложените днес дигитални технологии ("Защото хората трябва да знаят кога да спрат с използването на Pro Tools").
Slash е ушевадно аналогов - може би нямаше да звучи така през 1991, най-малкото защото тогава нямаше да има включвания нито от Кид Рок, нито от членове на "Авенджед Севънфоулд" - но пък е със значително по-простичък и вероятно затова по-истински звук от доста други модерни групи.
"...исках дискът да е като концертно изпълнение, а не като събрани на едно място записи на различните инструменти" - обяснява Слаш.
Не се залъгвай
-
за разлика от доста други, китаристът
не е рокендрол пурист,
който обича да живее в миналото и преслушва Led Zeppelin IV без никаква представа кой владее телевизионния и радиоефир през 2010.
Неочаквано споменава, че "Лейди Гага е страхотна авторка на парчета", но бърза да добави, че едва ли скоро ще работи с нея - "просто не виждам къде ще се впише моята китара в музиката й, ха-ха-ха".
Въпреки това Слаш е дете на осемдесетарския рок и метъл, за когото съвременната музика е почти толкова изкусителна, колкото мазен сандвич от Макдолалдс за крайноляв активист.
"Някога хората
правеха музика, за да изразят какво
чувстват -
независимо дали ставаше дума
за политика, социални проблеми, любовни
отношения - казва Слаш. - Музиката се
изроди от нещо чисто в нещо плитко и
движено единствено и само от парите.
Днес всичко са центове и долари, музиканти, които се нагаждат към нуждите на индустрията, за да пробият. Колкото до другите, които искат да правят истинска музика - за тях така и не се говори, просто защото на индустрията не са й нужни подобни хора. Музикалният бизнес стана съвсем като онзи с бързата закуска. Единственото, на което се надявам, е, че този период ще се смени почти революционно с поколение музиканти, които ще правят вдъхновена и силна музика."
Натрапчивото, повтаряемо сравнение между двете вероятно най-ключови фигури в деветдесетарския (чети - класически) "Гънс енд роузес" е абсолютно неизбежно. Аксел Роуз - един от незаменимите гласове на цяла епоха в рока, успя да направи почти всички възможни грешни стъпки. Бесен егоцентрик и почти неконтролируем, както в изказванията си, така и в действията си, той си навлече немалко насмешки - дори стана герой на бая вицове и журналистически вметки покрай невероятното забавяне на Chinese Democracy.
Слаш е спасен
от този вътрешнозаводски хумор - не на
последно място защото този спокоен глас
не изрича твърде гръмки фрази,
още по-малко за себе си. Въпреки това често другите се изказват за него повече от хвалебствено.
Все пак -
Слаш
ли е най-великият китарист в света?
Отговорът идва през полудоволна, полуиронична усмивка. "Не, не... Няма как подобни комплименти да са ми неприятни, но едновременно с това - не мога да ги приема сериозно. Има толкова много велики китаристи, на които се възхищавам, и не бих искал да поставям себе си редом или пък по-високо от тях."
И тъй като започнахме почти с възклицание относно спокойната, семейна натура на Слаш, нужно е да се обърнем поне за малко към неговия личен живот.
Естествено, нашето разбиране за журналистика изключва идеята да се ровим под юргана му, така че само за статистиката отбелязваме присъствието на приятно усмихнатата му (червенокоса) съпруга Перла Ферар и две синчета с не по-малко характерни първи имена - Лондон Емилио и Кеш Антъни.
Засега Слаш
смята, че две деца са му предостатъчно,
тъй като означават страхотни грижи (двамата симпатяги са съответно на 5 и на 7 години).
Интересно е дали вижда Лондон и Кеш като следващите рок идоли, които ще ни ударят със смазващи рифове след години? "Хм... Бих им показал как се свири на китара, ако те поискат. Обаче аз съм ужасен учител - не съм особено подреден и не ставам. Освен това за момента нещата не изглеждат обещаващо - единият ми син ходи на уроци по цигулка в училище и каза, че я мрази, а другият харесва пианото, но пък ненавижда уроците... Ще ги оставя да правят каквото искат."
Произходът на Слаш е поне толкова необичаен, колкото и творческият му път.
Роден в град Стоук-он-Трент, Англия, (съгражданин на Леми и на Роби Уилямс, между другото) с афроамериканска майка и английски баща, почти целият живот на Сол Хъдсън преминава в Лос Анджелис.
И въпреки това
в
гласа му все още отеква галантен
британски акцент,
пък и едното му дете
носи издайническото име Лондон.
Британец или американец? "Винаги ще бъда верен на английското си потекло - чувствам се доста добре, когато съм заобиколен от семейството си или с други англичани - казва той. - Освен това основното влияние върху стила ми на свирене идва от британски китаристи. В същото време съм прекарал толкова години в Америка, че съм придобил част от местния манталитет. В крайна сметка - чувствам се доста космополитна личност."
(Интервюто е публикувано със съкращения)
