Този интерес към числата ми дойде неочаквано. Нямах готов отговор, а по-късно щях да разбера, че въпросът на Марк Странд е едно от онези неща, които се видоизменят във времето; нарастват, задълбочават се, представят се в нова светлина, но никога не отпадат като проблем. Нещо като ролята на религията в сексуалните отношения. Или обратното.
Отговорих му, без много да се колебая, че да пишеш за осем милиона, е същото, като да пишеш за триста. Помислих си, че всекидневното ми съжителство с писането едва ли е много по-различно от това на другите автори по света.
По тролеи и автобуси бързам да нахвърля някое наблюдение. Вадя от чантата си тетрадка, прехвърлям страници, мъча се да остана незабелязана, хартията шумоли, в крайна сметка се оказва, че всички ме гледат и по очите им разбирам, че ме мислят за особена. Особена по един клиничен начин.
Или: нощем, когато всички останали от дома са си легнали, прекарвам часове пред компютъра в търсене на решение как точно постъпват героите ми, накрая написвам нещо, а на сутринта се събуждам с мисълта, че новите редове са ме изправили пред още по-голям проблем.
Или: между два учебни часа в Университета се връщам към започнатото стихотворение, претеглям отново всяка дума, мъча се да уловя някоя умна мисъл от невидимата тъкан на света и в момента, в който на вратата се появят студенти, се правя, че преглеждам контролни. Защото всеки с удоволствие нарича себе си "поет", но никой не иска да го хванат как пише поезия.
По същия начин много хора искат да бъдат писатели, но не са склонни да отделят време за това. И за осем милиона да пишеш, и за триста, усилието, страхът и вълнението, предполагам, са едни и същи. Те са там дори когато пишем писмо, а то обикновено е предназначено за един-единствен човек.
Така отговорих тогава. Междувременно в самия въпрос на Марк Странд настъпиха промени. Населението в България от осем милиона стана на седем и половина. Колко от тях четат?
Според данни от изследване на читателските нагласи в България, проведено от агенция "Алфа рисърч" за миналата година, 27.4% от хората у нас не четат изобщо, а 14% смятат, че по принцип няма смисъл да се купуват книги.
Развива се мнение сред най-младите, че от литературата нищо не може да се научи, а който чете, е изостанал от живота. Телевизията, социалните мрежи в интернет, филмите и компютърните игри за много от тях са по-престижни занимания.
И докато първите три са медии, остава въпросът какво научаваш от една виртуална война с мечове, при която героят може да тича дни наред, без да се умори, а убитите се връщат на екрана с право на следващ живот. Нали все пак, според Сократ, разбирането беше най-голямото добро за човека, а невежеството - най-голямото зло?
Продължаваме да се взираме в кладенеца на статистиката, за да видим какъв дял заема българската литература в любовта на четящите. От по-горе цитираното изследване се разбира, че тези, които четат всеки ден, са 9.5%.
Според анкета от 2005 г. само 4% от всички любители на книгата у нас посягат към българска литература. Не знам доколко този процент се е изменил за пет години, нито в каква посока е еволюирал, но ако сметнем числата такива, каквито са, се получават 28 500 редовни читатели на българска литература.
Как се е стигнало до тази ситуация? Нима човек не иска да прочете нещо за себе си на собствения си език? Тук ние, българските автори като цяло (ако такова единство на автономни индивиди въобще може да бъде съставено), имаме пряко участие.
Чуждестранната литература по всеобщо мнение у нас е свързана с нещо проверено, клинично изпробвано върху други хора и годно за ползване. Докато българската литература като че ли е наплашила читателите с амбициите си.
Разпитвала съм по този въпрос. Хората се страхуват, че авторът държи по-скоро да блесне със сложната си експерименталност на някой конкурс, отколкото да бъде прочетен. Че книгата не е написана за тях и няма да се разпознаят в никой от героите. Че ще липсва мимезис в аристотеловия смисъл на думата.
Този масов стремеж на авторите да атакуват канона, заобикаляйки читателя, има своето просто обяснение. И то е в недоверието на самите автори, че читателят съществува.
Мисля, че през последните години поуките са направени и двете страни започнаха да се търсят. Предимството на преводните издания на нашия пазар има и друго обяснение, което е извън властта на българския писател. Те идват като съобщения от по-висока инстанция, от бързата лента по магистралата на мисълта.
Тук не искам да поставям под въпрос огромния, несъмнен принос на превода за българската култура. Говоря за общия поток с качество от алфа до омега, който изпълва книжарниците ни.
И докато българските книги се борят за място на лавицата, преводните са вече там с недостижими надписи на задните си корици: "Преведена на 36 езика", "Най-добра книга за годината според еди-кой си световен вестник" или "Никой автор от неговото поколение не е имал толкова могъщо интелектуално присъствие." Следва подпис на някой друг автор, когото сме чели.
Книгите отвън идват, подпечатани за качество от толкова високи институции, че читателите, дори да не харесват даден текст, хвърлят вината върху себе си и четат наново, търпеливо и внимателно, докато разберат какво трябва да му харесат.
Далеч извън нас има центрове на излъчване на стойности, които говорят за всички автори на света, но никога нямат предвид всички автори на света. И тези автори, които няма как да присъстват в полезрението им, са поставени в положението на вечни ученици.
Не съм убедена, че явлението "Одисей" би било възможно, ако Джойс пишеше на български и на 16 юни 1904 г. Леополд Блум се разхождаше из Пловдив.
В крайна сметка става така, че ние знаем за културата на големите държави много повече, отколкото те за нашата.
Например, когато Майкъл Кънингам пише за Вирджиния Улф, той няма нужда да обяснява коя е тя. Ние ще го разберем, защото Вирджиния Улф е талантливо преведена на български, изучавана е в университета и на моменти имитирана. Четена, възхвалявана и нечетена, но задължително позната.
Ако някой в България обаче напише текст с главен герой Иван Вазов, първата реакция на всички ще бъде: "Кой е Иван Вазов?". Отговорът би могъл да бъде: "Основополагаща фигура в българската литература". От това на никого няма да му стане по-ясно.
Американци без обяснения се позовават на своята декларация за независимост, англичани ме питат нима не съм разпознала скрития цитат от Шели, руснаци очакват, че се ориентираме във властовите борби между Сталин и Берия.
В същото време тези от нас, които се надяват текстовете им да бъдат забелязани в чужбина, се стремят да избягват реалните фигури и събития от българския обществен живот, защото предварително си представят как книгите им ще бъдат накичени с обяснителни бележки. Чувството, че принадлежиш към малък език, постепенно те води към неприятна пресметливост в детайлите.
Наскоро участвах в журито на младежки литературен конкурс. Очаквах да прочета за нещо, което младите автори са видели около себе си в света, впечатленията им от живота до този момент.
За своя изненада се запознах с герои, като Том и Ани от село Литъл Хоуп, стария майстор чичо Дейвид, болния Лукас, малката Емили, мъртвата Елеонора, Алиса Франклин, която разговаря с някакъв вътрешен глас, и писателя Крис Колвън, който е избрал парите пред истината. Имената Алекс и Еми се ползваха с особена популярност, защото компромисно пускаха мост между заявената си тукашност и необявената си чуждестранност.
Странно е, че Том и Ани от село Литъл Хоуп успяваха да вдигнат стила на автора. Другите му/й текстове, които се занимаваха с родната среда, нито знаеха как да почнат, нито как да свършат; и като цяло се люшкаха в избора си на думи открай докрай.
Една скрита емиграция протича дори на местна територия. Маската на англоезичната литература носи самочувствието на англоезичната литература заедно с цялата й увереност, че и една простичка история може да бъде поставена като важен проблем. Изправя характерите. Вади героите от всекидневието, разбирано като гротеска, и им дава величието да си блъскат главата с важни дилеми.
Разбира се, участниците в конкурса са съвсем начинаещи писатели и неясно какви читатели, но ако са съмнителни като литературен пример, като социален са доста красноречиви...
----------------------------------------------------------
Пълният текст на статията на Кристин Димитрова прочетете в бр. 23 от 18 юни 2010 г. на в. "Култура" (kultura.bg).
Кристин Димитрова е родена през 1963 г. в София. Завършва английска филология в СУ "Св. Климент Охридски", където сега преподава в катедра "Чужди езици". Автор е на книгите с поезия: "Тринадесетото дете на Яков" (1992), "Образ под леда" (1997; 2002), "Затворени фигури" (1998), "Лица с преплетени езици" (1998; 2002), "Поправка на талисмани" (2001; 2002), "Кристин Димитрова - избрано" (2002, триезично издание на български, гръцки и английски), "Хората с фенерите" (2003; 2008) и "Сутринта на картоиграча" (2008). Сборникът й със стихове "A Visit to the Clockmaker" (2005) е в превод на Грегъри О'Донъхю. Белетристика: "Таро: вратите навътре" (2002), "Любов и смърт под кривите круши" (2004, разкази), "Сабазий" (2007, роман) и "Тайният път на мастилото" (2010, разкази).
