П омните ли песничката на Дони и Момчил „Стая с лилави стени, стая с прозорци отвсякъде...”. Сега си представете същата песничка в изпълнение на Петя Буюклиева, но с текст „Кухня с тъмни стени, кухня без прозорци отникъде...”. Не бързайте да минавате на друга статия, моля. Защото това, което ще се опитам да разкажа, е всъщност един много интересен експеримент, който рядко се прави у нас, и то на театрална сцена.
Става въпрос за „Кухнята”, писана преди около 70 години от британския драматург Арнълд Уескър. Той е представител на поколението на т.нар. сърдити млади хора, които са си чиста проба хейтъри, но на доста по-високо интелектуално ниво, въпреки неясната им понякога гражданска позиция. Е, Арнълд Уескър предлага един чист и забавен текст, с много ясни социални и човешки послания. Текст, който на сцената живее въпреки мрака, миризмите и смесицата от хора от различни национални култури.
Златна Костова, създала абсолютно нов превод на „Кухнята”, е главният виновник кулинарната вълна, заливаща тв ефира, вече да има своята „жертва“ и в театъра. И това всъщност не е съвсем точно, тъй като "Кухнята" е поставена през 1973 г. и е играна почти 10 години на сцената на Младежкия театър. Успехът несъмнено се дължи на режисьора Николай Люцканов . Пак там, но 42 години по-късно, неговият син Владимир Люцканов прави нова версия.
„Кухнята“ е една шумна постановка с участието на 26 актьори. Те перфектно пресъздават атмосферата на съвременната градска кухня, част от оборотен лондонски ресторант – такава, каквато я виждаме в днешните сериали. През цялото време, във всяка част от сцената, се случва нещо на бързи обороти, ври и кипи, но не само в тенджерите. Въпреки хаоса обаче, виждаме една добре смазана машина - на производство, но и на човешки взаимоотношения. Виждаме кухня с прекалено много черпаци, без прозорци, но и без граници, защото най-големият прозорец е този, който е отворен към публиката.
А зрителите са тези, които се наслаждават на смешната „проза”, вгорчаваща всекидневието на група хора, всеки по своему отдаден на кулинарията. Пространство, в което новодошлите се посрещат с думите „Добре дошли в ада”, а адът всъщност е фарс, поглъщаш всякакви ценности, размит между няколко вида „емигранти” и в лирико-прозаични словоизлияния на италиански, английски, немски, испански...
Там – някъде в мултикултурното различие, се губят значения на думите, но пък се създават нови смисли, които публиката би трябвало да усети като жестоки истини. Затова, когато се говори за мечти, един грък е нормално да попита „Докога ще цакаме?”. И грешката ще е вярна, защото наистина тези хора не просто чакат, а цакат мечтите си. И няма как да е друго – на фона на триумфална арка от кофа, саксия и метла. В това кухненско меле, и на доста високи децибели, героите губят всичко, мечтаейки за „барака, пълна с инструменти и сечива” или „за нещо по-голямо”, за да стигнат до почти бруталната откровеност: „Аз нямам мечти, свързани с хора!”...
Екипът:
Режисьор – Владимир Люцканов;
Сценография – Венелин Шурелов, Елица Георгиева;
Костюмите – Марина Янева; Консултант – Ути Бъчваров;
В ролите – Красимир Недев, Александър Хаджиангелов, Светослав Добрев, Деян Георгиев, Деян Цвятков, Петър Дочев, Симеон Дамянов, Никола Стоянов, Юлиян Петров, Вихър Стойчев, Стефан Мавродиев, Николай Луканов, Явор Спасов, Мартин Смочевски, Искра Донова, Койна Русева, Ангелина Славова, Ния Кръстева, Мариана Миланова, Гергана Христова, Кристина Янева, Ярослава Павлова, Зорница Маринкова, Рая Пеева, Веселина Конакчийска, Мая Бабурска.
Автор: Даниел Димитров
