Последните енергийни преговори между България и Русия активизираха и големия дебат около проекта "Набуко" (nabucco-pipeline.com), който е припознат като алтернатива на руското газово трасе "Южен поток".
Едновременно с това обаче възникват и много въпроси. Защо проект като Набуко, подкрепян едновременно от Европейския съюз и САЩ, напредва толкова бавно? Защо все още не са подсигурени доставчици на природен газ за тръбата? И може ли да се говори за енергийна "Желязна завеса" дори днес - през XXI век?
Някои факти
Проектната компания Nabucco Gas Pipeline International GmbH беше създадена през 2004 г. Равни дялове от по 16,67% в нея имат турската компания Botas, Български енергиен холдинг, унгарската МОL, австрийската ОМV, румънската Transgas и немската RWE.
Дължината на трасето е: 2730 км на турска територия, 412 км на българска, 469 км на румънска, 384 км през Унгария и 47 км в Австрия.
Очакванията са изграждането да започне през 2012 г., като първите количества газ бъдат доставени през 2015 г.
За тръбата, която ще е с диаметър 140 см, са необходими два млн. тона стомана, както и допълнително специално оборудване. Очаква се да бъдат създадени 7 хи. преки работни места.
Голямата идея е за 50 години по трасето да бъдат доставени 1 550 млрд. куб.м природен газ, което да осигури около 5% от количеството, консумирано в Европейския съюз.
Защо е приоритетен
И за България, и за Европейския съюз "Набуко" е приоритетен проект по много причини. Най-важната е, че се диверсифицират доставките на природен газ, т.е. намалява зависимостта от Русия.
А според прогнозите, публикувани в сайта на "Набуко", потреблението на природен газ в ЕС ще се покачи от 483 млрд. куб.м през 2009 г на 637 млрд. куб.м през 2030 г.
За България в частност е много важно, че половината суровина (от предвидените до 31 млрд. куб.м годишно) ще бъде запазена за държавите по споразумението, т.е. техният достъп до суровина е гарантиран.
Страната ни ще спечели и от приходи от транзитни такси. Турция например ще получава "лъвския дял" от таксите в размер на до около 450 млн. евро годишно. В чисто икономически план са важни и инвестициите и откритите работни места.
"Набуко" обаче е много повече от чисто икономически проект. Геополитическите му измерения са безспорни, като голямата цел е да се диверсифицират доставките на природен газ и по този начин да бъде минимизирано влиянието на Русия в региона.
Многократно се е изтъквало, че с подобни проекти България капитализира географското си положение и става незаменим партньор за всички останали страни по споразумението, както и за Европейския съюз като цяло.
Защо тогава се бави проектът
Преди време финансирането беше смятано за основно предизвикателство пред "Набуко". Предвижда се цена от близо 8 млрд. евро. С частично финансиране на проекта обаче вече се ангажираха Европейската банка за възстановяване и развитие, Европейската инвестиционна банка и Международната финансова корпорация, която е част от групата на Световната банка.
Отделно с помощ в размер на 200 млн. евро се ангажира и Европейският съюз. Концепцията на "Набуко" е да използва 30% собствен и 70% привлечен капитал. Тоест към момента финансовите въпроси изглеждат по-скоро решени в някаква степен.
Друго спрягано предизвикателство пред тръбата е потенциалната терористична заплаха в Източна Турция. Тя обаче също се смята за по-скоро решим проблем.
Следващото по степен предизвикателство пред "Набуко" са алтернативни проекти, какъвто е най-вечен "Южен поток". Алтернативи в една или друга степен са и "Северен поток" (от Русия за Германия през Балтийско море), доставките на газ за Европа от Северно море, от Северна Африка по т.нар. Зелен поток, на втечнен природен газ (LNG) от Катар. Това са реалистичните варианти, без да броим такива като проекта AGRI, за който също ще стане дума.
Голямото предизвикателство
Най-сериозното затруднение пред проекта обаче е осигуряването на суровина, която да захрани тръбата. До момента намирането на природен газ за "Набуко" се оказва изключително проблемно. Какви са възможностите.
Потенциални доставки биха могли да бъдат осъществяване от Ирак. Големият проблем там обаче е нестабилността на страната.
Иран разполага с огромни залежи от природен газ. Курсът на САЩ към тази страна обаче изключва нейно участие в проекта. Наред с това Иран има и други алтернативи за експорт, включително за Индия през Пакистан.
Надежди се възлагат на доставки от Азербайджан, страната, предвидена като основен източник на газ за "Набуко". Големият фактор там обаче е консорциумът "Шах Дениз 2", който разработва едноименното газово находище със залежи от трилион и половина куб.м.
В консорциума не участва никоя от страните, ангажирани с "Набуко". Става дума за "Бритиш петролеум" (с дял от 25.5%), за държавната норвежка компания Statoil (с дял 25.5%), за френската Total (с дял 10%), за руската LUKoil (с дял 10%), за азерската Socar (с дял 10%), за иранска компания (с дял 10%) и за турска компания (с дял 9%). Тоест от консорциума отсъстват компании като RWE, OMV, MOL, ангажирани с "Набуко".
Освен това Азербайджан вече продава суровина на Русия. През септември т.г. беше подписан договор между Газпром и Socar, по силата на който Баку удвои количеството, продавано на Руската федерация до 2 млрд. куб.м. Азерите подават газ и към Иран.
С тяхно участие е и т.нар. проект AGRI (Азербайджан-Грузия-Румъния- Интерконектор), чиято идея е да доставя газ от Каспийско море, през Грузия и Черно море - за Румъния.
Наскоро към споразумението се присъедини и Унгария. Факт, е, че проектът изглежда скъп и трудно осъществим, но е факт и появата на нови алтернативи, които по-скоро биха били в ущърб на реализирането на "Набуко". Впрочем, Баку обмисля и износ на газ за Китай.
Потенциален доставчик е и Туркменистан. Наскоро обаче страната подписа ново газово споразумение с Русия. Наред с това разработва и т.нар. проект TAPI, който предвижда пренос на газ за Пакистан през Афганистан, и е подкрепен финансово от Азиатската банка за развитие.
В случая Туркменистан трябва да избира между различните проекти, тъй като годишното производство на страната е 67 млрд. куб.м, част от които са за собствена консумация, а друга част се продават на Русия.
Захранване от Египет към момента също изглежда по-скоро нереалистично.
Често се пропуска и проектът ITGI (Интерконектор Турция-Гърция-Италия), който вече използва част от ресурса, който би могъл да захрани "Набуко". В случая трите държави определено са защитили националните си интереси.
Най-новото развитие
В последно време развитие има и около изграждане на реверсивна газова връзка с Турция, т.е. природен газ вече да може да тече и от югоизточната ни съседка към нас, а не само в обратната посока, каквато е сегашната ситуация. Това означава, че потенциален свободен ресурс от суровината може да бъде насочен към България и по този маршрут.
Друго допълнително развитие, свързано конкретно с "Набуко", е исканата от страната ни държавна гаранция за проекта в размер между 1,7 и 2 млрд. евро. Държавните гаранции са дълг, а това от своя страна означава, че издадем ли такава, автоматично прехвърляме дълговата граница от 3% от БВП.
Беше декларирано желание от българска страна чисто статистически въпросната сума да бъде изключена от размера на държавния ни дълг, тъй като се касае за проект, подкрепян от Европейския съюз. В скоро време трябва да стане ясно дали ЕС ще приеме този подход на отчитане. В противен случай още дълго няма да сме в състояние да спазим критериите от Маастрихт за влизане в еврозоната.
Друга информация, която стана известна на проведената на 30 ноември енергийна конференция в София (б.ред. енергийна конференция за Югоизточна Европа "Енергетика без граници - от национален към регионален подход"), е, че изграждането на тръбата на наша територия ще струва на Българския енергиен холдинг около 400 млн. евро.
Какво да очакваме
Няма съмнение, че България прави всичко възможно за развитието на "Набуко". В началото на тази година беше ратифицирано от Народното събрание и споразумението за проекта.
Надеждите са, че тръбата ще може да стартира с пренос на 18 млрд. куб.м годишно, от които 10 млрд. от Ирак и 8 млрд. от Азербейджан.
Желанието на страните е изграждането да започне през 2012 г., първите количества да бъдат доставени през 2015 г., а пълният капацитет да бъде запълнен през 2020 г.
Бъдещето обаче ще покаже до каква степен всичко това е реализируемо и дали България наистина ще съумее да капитализира географското си положение.
*Валентин Стоянов е главен съветник към парламентарната Комисия по икономическа политика, енергетика и туризъм
