Жадни

Т�а �а се случи по времето на Голямата жажда, през което заедно с водата се изпариха и надеждите на кучето Балкан, че то и стопанинът му ще дочакат старини. Да, Балкан бе името на кучето, а това на господаря му не е от значение. Важно е само да се знае, че той бе последният човек. И бе виновен за изчезването на водата. Последното обаче Балкан не го знаеше. Той не предполагаше, че един мъж (пък било то и цялото човечество) е способен да стори така, че за една само нощ да изчезне всичката вода. Но то стана. И няколко дни след това измряха много- и хора, и животни. Болен (и най-вече жаден) легна накрая и последният човек на Земята. Два дни до него стоеше верният и не по-малко жаден Балкан. И през тези два дни той бе все буден. На третия заспа- все пак с отворени очи и поглед, вперен в човека. Тогава бе и първият път, в който животното сънуваше. В съня си то видя част от далечното минало, когато бе още малко кутре и когато улиците на селото бяха пълни с народ. По тях ходеше и един странен иначе старец. Той гонеше уличните котки и казваше така: „В Ада грешниците падат на дъното на огромен казан, в който ври катран. И котките духат към огъня, за да гори той по-силно." Сетне същият тоя отиваше при дребния Балкан, галеше го, хранеше го. И му говореше: „Само верните кучета носят вода и се опитват да угасят огъня, над който ври техният грешен стопанин." И в него миг Балкан се събуди от своя първи сън и видя господаря си. И си мислеше: „Ако е грешник, как ще му гася огъня в Ада, като вода няма?" И Балкан реши: ще го остави и ще тръгне да търси вода. Ако се върне с нея и господарят му е жив, ще му даде да пие. Ако ли пък е мъртъв грешник, Балкан ще занесе водата в Ада, за да му помогне поне там.

И тръгна. Навлезе в дълбоки гори, в които човешки крак навярно не бе стъпвал отдавна. Там той срещна стария змей Горун. Попита го: „Змей, знаеш ли къде отиде водата?" Змеят отговори: „Мен ако питаш, избягала е, защото хората спряха да я почитат. Престанаха да я смятат за нещо живо. На това място преди време имаше извор и аз бях негов господар. Някога хората идваха и оставяха дарове- на водата. Вярваха в силата й и я молеха да излекува болните." Казваха: „Вода без сайбия не бива." Още казваха, че водата е добър слуга, но и страшен господар. Прави бяха... Но с времето се самозабравиха. Забравиха и, че водата е нещо живо. Забравиха силата й. И решиха, че те могат да бъдат нейни господари. Сигурно им се е ядосала и затова си е отишла. Ама не зная къде се е дянала. По-нагоре имаше друг извор, чийто господар бе самодивата Вида. Стой тука. Ще се опитам да я доведа. Може пък тя да знае къде се е дянала водата."

Сетне остави Балкан сам за дълго време, през което слънцето залезе и кучето на последния човек заспа та отново засънува. Този път не видя спомен от миналото. Това, което видя, видя го за първи път. Съзря планетата Земя така, както може да я съзре само същество, реещо се в космоса. Но тя бе прилична на стъклено кълбо, изпълнено с вода. И това кълбо имаше дупка в долния край та водата бързо се изливаше и се изгубваше в нищото. Скоро кълбото щеше да остане празно. Сухо. Но в него миг Балкан видя от нищото да се задават към стъклената планета две гигантски човешки ръце. Те хванаха кълбото и го обърнаха на другата страна- с дупката нагоре така, че малкото вода, която бе останала, да не изтече. С пръст ръцете запушиха дупката. И Балкан си помисли, че само човек може да обърне нещата, света в своя полза. Само той може да запуши дупките, които сам е направил... Балкан се събуди. И видя пред себе си елен, яхнат от самодивата Вида, която му рече: „Не ще ти кажа къде отиде цялата вода, която е сърдита. Но мога да ти дам малко от нея." И Вида подаде на Балкан манерка с вода та му рече още ето какво: „Дай я на своя господар- последния човек, та да видим как ще се отнесе с нея." Балкан благодари на Вида, взе манерката и хукна обратно към дома. След него тръгнаха и Горун, еленът и самодивата. Тичаше песът и се молеше господарят му да не е умрял. И когато наближи къщата му, разбра, че е още жив та се зарадва. Видя го да стои изправен на двора. Еленът, змеят и Вида останаха на един хълм наблизо и наблюдаваха случващото се. Балкан отиде до последния човек и бутна манерката в ръцете му. Оня я пое. Отвори я. Погледна вътре и стори това, което песът не бе и помислял, че ще стори жадният господар. Той обърна манерката и започна да излива водата. И я изливаше все по горещите камъни, а не по също жадната почва- просто я хабеше, обричайки самия себе си на смърт. Луд ли бе тоя човек? Защо го правеше?... Балкан видя (видяха и Горун, Вида и еленът) как и последната капка пада и се изпарява на горещите камъни, на които не бе нужна. И Балкан заплака като едно от ония малки човешки деца, които по него време вече не съществуваха. Плачеше за своята съдба и за тая на стопанина си. Плачеше за това, че сега вече няма да може дори да гаси огъня на господаря си в Ада. Увери се, че той е грешник, когато видя какво стори с водата.

Горун продума: „Вода гази, жаден ходи." Навремето хората казваха така за човек, който се е забравил... Самодивата пък рече ето какво: „Когато човек не иска сам да си помогне, и змейове, и самодиви, и всички горски обитатели да слязат от планината- все едно." В него миг тримата на хълма видяха последния човек да пада мъртъв на земята. С него си отиде от тоя свят и верният му Балкан.

И заваля дъжд.