"Одържавен подземен свят" - под това заглавие консервативният берлински всекидневник "Ди велт" помести нова остра статия от германския публицист Томас Фрам, който живее в България.
Есето му се вписва във вътрешногерманската дискусия за България и Румъния, в която политици от консервативните партии настояват за отлагане на еврочленството, припомня Българската редакция на радио "Дойче веле" и преразказва тази публикация с известни съкращения.
В началото Томас Фрам разказва за убийството на банкера Емил Кюлев, което според него и най-сръчният драматург не би планирал в такова съвпадение с евродоклада.
Шокът в Брюксел беше толкова голям, че се реши да не се чака цяла година за следващия доклад, а още напролет да има неокончателен, пише авторът.
В Брюксел прекалено добре знаят, че делът на престъпния свят в брутния вътрешен продукт (БВП) на страната продължава да расте и в момента по най-предпазливи прогнози възлиза на около 1/3 от заработваните в страната 25 млрд. евро годишно.
На базата на това число очевидно се прави неверният извод - или пък политическата сметка го налага, че останалите 2/3 от БВП не са засегнати от корупцията и организираната престъпност.
Фрам цитира анализ на седмичника "Капитал", според който битката между мафията и легалното частно стопанство в България е битка с неравни оръжия, и коментира: "Тази формулировка е прекалено предпазлива. Наистина говори се за двубой между доброто и злото, но изобщо не става дума за съдията - българската държава.
Ако действително иска да докаже годността си за Европа, тази държава още преди години трябваше да покаже, че наистина е правова, че в България законите не само важат за всички, но и се прилагат по отношение на всички,
независимо от позицията или личността.
Но точно в това е работата. Вярно, в българското Народно събрание има специална комисия, която час по час уверява пресата, че започва борба срещу организираната престъпност. Босовете на мафията обаче не закачат 240-те парламентаристи.
Тъкмо обратното - депутатите ходят при тях и ги молят за милиони, които или си присвояват, или инвестират в частна предприемаческа дейност, или пък насочват за партийно финансиране, доколкото в България 40% от партийното финансиране идва от неясни източници.
Пари се перат чрез фондации, а за регистрирането на фирми папки не трябват дори подставени лица, понеже обеднялото население се е изхитрило да си набавя средства, продавайки личните си карти, които после се обявяват за изгубени.
Та нали на един обикновен черноработник, който няма нито здравна, нито социална осигуровка, никой не му иска документ? С данните от такива лични карти лесно се основава фирма, стига да имаш малко дребни пари за подкупи на чиновници и нотариуси.
В своите доклади еврокомисията настойчиво призовава да се приключи съдебната реформа, за да се тури край на взаимното облагодетелстване между трите власти и престъпния свят. Но това не е достатъчно.
Проблемът не е толкова в липсата на правни норми или в слабостите на правоприлагането. Не, проблемът е в това, че тъкмо когато са необходими, доказателствата изчезват."
По-нататък Фрам разказва накратко за убийството на Иван Тодоров-Доктора и продължава:
"Връзката между богатство и престъпност в България е тясна и има дълбоки исторически корени. Всеки, който бързо е натрупал голямо богатство, автоматично се смята от народа за измамник, независимо дали става дума за
"Г-н Икономика" Емил Кюлев или за гангстери като Доктора.
Да забогатееш - в България това открай време е било равнозначно на обогатяване за сметка на малките хора. Доказва го например разминаването между потреса, който настъпи в Брюксел след убийството на Кюлев, и почти народното веселие, избухнало в България по същия повод.
Убийците, които най-после отдават заслуженото на онези измамници, получават признание, сякаш са не хладнокръвни професионалисти, а наследници на хайдутите.
Но това обяснява само едната страна - защо богатите автоматично ги смятат за бандити. Другата страна е манталитетът, по чиято сила една държава, непрекъснато обявяваща се за правова, всъщност се ръководи от подземния свят.
За да разберем този манталитет, трябва да констатираме, че хората в България ни най-малко не възприемат правото и законите като утвърдени обществени норми, които непрестанно се подлагат на корекции, за да съвпаднат максимално с морално доброто и със социалната справедливост.
На законите се гледа най-вече като на приумица на онези там, горе. Законите според хората обслужват единствено интересите на онези горе, т.е. ако искаш да имаш успех в живота (а в едно патриархално общество като българското това се пада главно на мъжете), трябва да докажеш, че си достатъчно хитър и безразсъден да успееш въпреки ограниченията на закона.
От тази гледна точка трябва да бъдат оценени положително усилията на еврокомисията да се отнася към България хем с твърдост, хем с внимание. Защото въпросът не е дали до влизането си в ЕС в началото на 2007 г. България ще бъде годна за Европа, а дали в средносрочна перспектива членството ще направи страната годна за Европа.
