Татяна Ваксберг разказва

- Какъв вид опит е за теб да напишеш такава книга?

- Първо е за първи път. До този момент, когато искам да кажа нещо в по-голям обем, го правя чрез филми. За пръв път се опитвам да го направя в книга и дори се учудвам, че нито за миг не ми хрумна, че това е филм. От самото начало го виждах като книга.

Това, което ме обърка, а и не можех да предположа, е, че тази книга ще бъде написана за един незавършил процес. Вярвах, че процесът ще свърши и тогава ще напиша книга за него. Когато Милошевич получи инфаркт и това мащабно мегадело увисна, оставяйки горчив вкус в устата на всеки, който го следеше, си дадох сметка до каква степен много от нас сме били заблудени, включително и аз, с целия този феномен на държавен глава, изправен пред международен съд. Във всеки от нас бе стояла презумпцията, че той е безсмъртен. А той не беше.

- Задавам този въпрос, защото в един определен период (през 2003 г. Татяна Ваксберг отразява процеса "Милошевич" за Радио "Свободна Европа") ти си следяла непрекъснато делото срещу него. Имаш достатъчно дълбока и ясна представа защо това дело изобщо се случи. Искам да разбера, като пишеше сега тази книга, промени ли се по някакъв начин гледната ти точка към това, което ти си проследявала и в какъв смисъл? Написването на една книга е втори тип рефлексия и нещо се променя в представата ни за събитията?

- Точно така. Основният пункт в това дело се коренеше в това с какъв мотив обвиняемият е извършил тези престъпления. Докато следях делото, бях объркана в мотива, който прокурорите извеждат. Редът настъпи, когато погледнах целия набор от внесени доказателства и заявени тези.

За да стигна до извода, че изборът, който са направили прокурорите, е изпращал към съдиите едно нечовешко предизвикателство. Твърдението на прокурорите не беше това, което всички очакваме, а именно, че Милошевич е извършил тези войни, защото е бил тежък националист, и че национализмът е провокирал кървавите югославски войни.

По-внимателният прочит на намеренията, заявени от прокурорите, представяха една далеч по-сложна за доказване картина - Милошевич не е бил националист, Милошевич е използвал националистическите чувства на своя народ, за да го оглави и да постигне една абсолютна власт. В действията си той е бил ръководен единствено от желанието за власт.

Това е една логика, която във времето, когато се намирах в съдебната зала, ми беше убягнала. Тя не беше така ясно изразена, присъстваше, но не беше ясно изразена. Пред целия набор от доказателства вече излезе друго.

- Можем ли да поставим Милошевич в редицата на наистина големите диктатори. Може ли да гледаме на него по този начин?

- Той е голям диктатор, но тук се изисква известна доза предпазливост, защото тази диктатура не е постигната с кръв, с диктаторски мерки, а на честни избори. На честни, свободни, многопартийни избори, проведени на три пъти - преди, по време и след войните в бивша Югославия. И това оставя впечатлението, че Милошевич е бил избран въп­реки своята политика, тъкмо заради нея, заради това, че я е провеждал.

- Във въведението към книгата казваш нещо, което много ми хареса и ми се струва особено важно за четенето й. Казваш, че все пак това не е книга за Милошевич, не е за история на войната или пък обзор на дейността на трибунала. Това е личен разказ и личен поглед. Мислиш ли, че личният разказ за едни такива сериозни събития, които оставиха и ще оставят отпечатък в съдбите на страшно много хора, е история?

- Не съм си задавала този въпрос в конкретния случай. Смятах, че е важно да предупредя читателя, че този поглед не предлага, не претендира за универсалност. Той е изключително и само личен и отразява начина, по който аз съм видяла това дело.

Имам подозрението, че друга книга за този процес не е възможна. Доказателствата по делото наброяваха милион и двеста хиляди страници. Само свидетелските показания бяха повече от тридесет хиляди страници. То продължи четири години, без да завърши, и разглеждаше събития, протекли в три войни, на територията на три държави в период от десет години.

Делото се осланяше на две правни доктрини, които изискваха косвено извеждане на вината на обвиняемия, а това изискваше допълнително време за прокурорите в хода на излагане на доказателствения материал.

Подозирам, че обективният поглед към този процес е просто публикуването на пълния брой от тези документи, които най-вероятно биха запълнили една библиотека.

Затова мисля, че всеки, който пристъпи към писане на подобна книга, а вярвам, че това ще бъдат много хора (поне според мен в момента се пишат десетина журналистически книги, а юридическите не мога да ги преброя, защото те ще бъдат няколко десетки), може да отрази само личен поглед и само част от този процес. Обхващането му е просто немислимо. А на въпроса дали това е история, дали личният поглед към дадено събитие е история...

- Ти как мислиш? Аз мисля, че е така. Често голямата история е набор от лични разкази?

- Да. Но не забравяйте, че тук става дума за личен разказ, за лични разкази, за лични съдби. Личното се е мултиплицирало по три. Веднъж имаме жертва, която е преживяла насилие по време на война. Втори път имаме субективния избор на следовател между сто разказа да избере пет. След това имаме субективния избор на прокурора от тези пет разказа да избере два и след това идва моят субективен избор от предложените два да избера един.

Дали това е история - не бих побързала с подобно определение.

- По-скоро имах предвид след време... А мислила ли си за опита, който може да ни даде знанието за тези събития? На нас, българите?

- Знанието за тези войни, не само за тези войни, знанието изобщо ни служи, за да се опитаме да не грешим отново. Едно от знанията, които според мен ни е нужно в дадения случай, е да знаем до каква степен политиката е в състояние да употреби низките ни страсти, ако ние се отдадем на тях.

Това може би е единият извод, който можем да си направим. Вторият е, че когато се захващаме с мащабно дело на нашия живот, имам предвид съдиите, прокурорите в трибунала, е добре да го освободим от прекомерна амбиция, защото можем да постигнем обратен ефект. Такъв беше случаят с делото "Милошевич".

- И всъщност това дело се оказа най-големият провал на трибунала.

- Най-големият провал е амбициозността. Амбициозността, с която прокурорите подходиха. Те поискаха да обвинят Милошевич в сто процента от престъпленията, които смятаха, че е извършил. Съдебната зала не можа да издържи това.

В дела от този характер срещу диктатори, срещу овластени лица, които в очите на обществата са извършили колосални по размера си престъпления, не е заложена необходимостта правото да отговори на историческата истина, като обхване необятното. Правото преследва юридическата истина и доказва само нея. Това винаги е част от историческата истина и не е нейният абсолют.

- Има ли някакви думи, с които сега, когато книгата ти вече излиза, би я представила на хората? Какво би им казала, за да посегнат към нея?

- Това е набор от истории, набор от истории на хора, които в тяхната съвкупност построяват два различни разказа за това какви скрити механиз­ми злото намира, за да бъде осъществено. А също и за целия набор от средства, който ние сме способни или не сме да приложим към едно социално престъпление, и нашето умение или неумение да го накажем в един справедлив процес.

- Добре това не е ли безнадеждно?

- Не. Не вярвам, че е безнадеждно. Защото този трибунал водеше дела, които не са толкова медийни, не са срещу известни хора. И те бяха водени с вещина, скромност и експедитивност, и те завършиха успешно. Дела, които отговориха на основните изисквания, с които беше създаден този трибунал - да даде справедливост на жертвите и да го направи по честен път, в честен процес. Не мисля, че е обречена тази инициатива. Мисля, че от провалите трябва да се извличат поуки, и виждам, че такива се извличат.

- След написването на тази книга, за която казваш, че още в началото ти се явявала като думи, изкушена ли си от писането? Защото то е различно от правенето на филм.

- Много, много. За мен беше голямо предизвикателство и голямо удоволствие. Самотата на писането беше това, което ме плени, а аз очаквах да ме убие.