Влязохме навътре и пред нас се разкри едно малко
водопадче. Наистина беше красиво, но се запитах това ли бе причината да изминем
толкова километри. Не казах нищо- все пак аз бях инициатора на пътеществието и
се опитвах да убедя сама себе си, че си е струвало. Преминахме по-нататък и
тогава нещо ми направи впечатление. Изведнъж се откъсвахме от забързания свят
на ежедневието и сякаш преминавахме в друг, по-загадъчен свят. Не се чуваха
звуците от коли и тълпи. Само песните на птичките в небето и благозвучието на
водата озвучаваха атмосферата. Слънчевите лъчи се отразяваха в кристалната
повърхност на водата и сякаш ни се усмихваха. Около нас имаше само още няколко
човека, но и те изглеждаха опиянени от красотата и благоволението на природата.
Катерихме се по дървени стълби и преминавахме през мостове, надвесили се над бързеите.
Вървяхме по пътечки, които ни отведоха в рая. Озовахме се на върха при
пещерата, от която най-големия водопад водеше началото си. Това беше мястото,
от което можехме да видим гъвкавостта и грациозността на водните молекули. Те
се движеха безгрижно и игриво сякаш демонстрираха своята свобода.
Бяха изминали няколко часа, но аз стоях там, на
върха, като вцепенена. Бях изгубила представа за времето. Не можех да мръдна,
не можех да изрека какво чувствам и мисля. Мислех за това колко много ни дава
водата. Само два атома водород и един кислород, а значат толкова много. Тя ни
дава най-ценното- Живота. Животът се е зародил във водата- причината нас да ни
има на бял свят. Казват, че точно тя е нашето злато и са прави! Но трябваше ли
да стигна чак до там, за да го осъзная?! Не си даваме сметка какво природно
богатство има около нас. То е навсякъде, но ние го рушим бавно и неусетно.
Замърсяваме водата, а после я пием. Убиваме живота в нея без капка съвест. И
сега сигурно се чудите защо говоря в множествено число... И аз ли съм като тези
чудовища, които изливат тонове нефт в моретата, които ловят неограничено
количество риба, които хвърлят боклуците си във водните басейни? Отговорът на всички тези
въпроси е отрицателен, но истината е, че ние всички сме част от тези процеси.
Всичката тази риба се лови за да можем ние, простите хора, да я консумираме.
Всичките тези отпадъци отиват там, за да се скрият от очите на туристите- а
именно нас. И всичкият този нефт се разлива уж инцидентно докато някоя сонда
търси „черното злато" изпод недрата на земята, за да можем ние да пълним
резервоарите на колите си. Но ние нямаме нужда от това „злато". Златото е около
нас, а също така и в нас самите. Трябва само да го видим, усетим и обикнем.
Имаме толкова много, но не го забелязваме. И по-лошо- рушим го!
Аз продължавах да стоя там безмълвно. Исках да
кажа толкова много, но на кого? Сигурна съм, че всеки видял това място си е
помислил същото, което и аз. Но защо никой не казва нищо? И защо малкото хора,
които го правят, остават нечути? Нима никой не го интересува факта, че
пренебрегваме това, което ни е дало, дава, и ще продължава да дава, живот?
Съмнявам се! Толкова по-лесно е да замълчиш пред това да се бориш. Мислим си,
че каузи, касаещи спасяванетo
на планетата са непосилни за съвременния човек. Но докога ще носим тъмните
очила, с които се опитваме да скрием действителността? Нямам отговор на тези
въпроси, но знам едно- „мълчанието днес поражда викове утре".
Аз избрах да дам гласност на своите чувства и
вярвам, че точно това ще доведе до осъзнаване и промяна. Ами ти? Ти какво ще
избереш?
