Урокът на водата

Казвам се Десислава и живея в едно малко градче на брега на Черно море. От дете винаги, когато отида на плажа и се загледам в безкрайната морска шир, си задавам един и същ въпрос: „ Защо наричат морето „Черно?". Разбира се, някои си имат Бяло море, други-- Червено, трети-- Мраморно, но кой би измислил името „Черно"? Винаги черният цвят ми е напомнял за страх, тъмнина, неизвестност... смърт. Дали пък именно това не е причината?-- Смъртта. Но не тази, естествената, в следвствие на болест или старост, а тази на обитателите на морските дълбини. Започвам да разсъждавам. Каква може да е причината за смъртта?-- Глад, студ, недостиг на вода, замърсяване. Ето го и отговора на моя въпрос. Замърсяването, породено от дейността на хората. Ами ако и имената на другите морета имат нещо общо с него? Бяло-- символизиращо празнотата; изчезването на стотици водни организми. Червено-- като кръвта на всички умрели морски животни. Мраморно-- символ на опаковките и пластмасите, плаващи по теченията на реки, морета и океани..... Като заговорих за замърсяване, реших да ви разкажа една история, която от поколение на поколение се предава в семейството ми. Тя ни учи, че не трябва да приемаме водата като даденост, а като най- безценното богатство на света. Защото както казват „ Всичко има както начало, така и край"....

„ Преди милиони, милиони години, когато все още не се бил зародил живот на Земята, водата си текла върху бели камъчета и чисти пясъци, необезпокоявана от никого. Огромни водопади се спускали по планинските склонове и блестели в цветовете на дъгата, огрявани от лъчите на яркото слънце. Безкрайни океани ограждали сушата от всички страни. Бистри и буйни реки бушували в коритата си. Пъстроцветни рибки весело плували в морета, реки и езера. Всичко било като в приказка. Но дали тя щяла да има щастлив край?  Минало времето. За нещастие се появили хората и нарушили водната идилия. Започнало унищожаването на природата. Изсекли и опожарили горите, а от дърветата си построили домове. Убивали животните по планините и ловяли рибите във водите, за да се изхранват. Кораби порели вълните на морета и океани и оставяли зад себе си мазна диря. Но за хората това не било достатъчно. Те дори не обърнали внимание на променената околна среда, която се променила и вече не била същото гостоприемно и приятно място както преди. И понеже нямало къде да събират отпадъците, получили се след тяхната дейност, хората ги изхвърляли навън, сред природата.  Ден след ден сметищата растяли, отрупвайки бреговете, реките и горите. Стотици растения и животни изчезвали. Водата изгубила бистрия си цвят. В реките вместо риби плували опаковки, найлонови торбички, чаши, бутилки...  Търпяла, търпяла години наред водата. Мълчала и наблюдавала как хората я затрупват с отпадъци. Мислила, че все някога хората ще осъзнаят как се чувства тя и ще спрат да я замърсяват.... Докато не й дотегнало от боклука, който плувал в нея. Ядосала се водата веднъж, погледнала към Слънцето, свъсила вежди и измърморила:    

 --  Де да бях като теб.... По цял ден си стоиш там горе и грееш ли грееш. Никой не може да те достигне и да те затрупа с отпадъци. Но дори и да го направи, ти ще се защитиш-- за един миг ще го заслепиш със светлината си. А аз? Аз какво мога да сторя? Как да се защитя? Хората ме използват за всичко, което пожелаят:  „ Жадни сме-- няма страшно, ще утолим жаждата си с чаша студена вода. Мръсни сме-- ще се изкъпем с вода. Цветята ни са увяхнали-- ще ги полеем обилно с една кофа вода. Нали все пак водата е за това-- да я използваме.". А като дойде време да си изхвърлят боклуците--        

„ Кого ще затрупаме с цял чувал опаковки?-- Поляната край реката. Или брега на морето. Защо пък да не ги пуснем да плават като лодки във водата? Тя ще ги отнесе все някъде. Още по- приятно ще ни бъде, ако не затворим кранчетата на чешмите си цяла нощ. Водата ще си капе спокойно и нито ние ще й пречим, нито тя на нас. А как ли ще се почувства водата? Няма ли да й стане тъжно? Не е важно. Нали на нас ни е чисто, а тя, водата, щом досега ни е изтърпяла, и още малко ще издържи.". Но... сама съм си виновна. От толкова години позволявам на  хората да ме замърсяват, че вече изхвърянето на отпадъци във водите се превърна в техен навик. Ето, преди време се бях ядосала и реших да залея един от градовете им. Влязох в домовете им и ги разруших, наводних посевите и ги оставих гладни цяла зима, уда вих животните в дворовете им, изплаших децата до смърт, стоварих отгоре им всички боклуци, които някога се носеха по мен. Изчистих се от всичко, натрупано във времето. Станах бистра като сълза. Но щастието ми беше кратко. След два дни отново изгубих кристалния си цвят и се изпълних с още повече отпадъци. Никой ли не разбира, че с действията си всъщност застрашава своя живот? Така ли ми се отблагодаряват за това, че ме използват за какво ли не? Ако не бях аз, нямаше да издържат и една седмица. Е, нали не съм като тях, могат да правят с мен каквото си поискат. А пък аз... ще си мълча и ще търпя....             

Дожаляло му на Слънцето.  Замислило се как може да помогне на водата.                 

 -- В толкова безмилостни същества ли са се превърнали хората?--  казало си то.-- Трябва да помогна на водата! Но как?                                                                                   

Тогава се сетило... Прогонило всички облаци от небето, казало на вятъра да спре да духа, и като се надуло, така се изчервило и заблестяло, че две седмици астролозите и метеоролозите се чудили как да си обяснят случилото се. Завайкали се хората. Зачудили се какво им дошло на главата. През целия си живот не били виждали такова нещо.                                                                                                                                          

Настъпила суша и адска жега. Растенията изсъхнали. Тревата и полетата пожълтели. Пожари унищожили горите. Водата се изпарила, а тази, която се запазила, едва стигала да утоли жаждата на хора и животни. Реките и езерата пресъхнали. По дъното им останали единствено купища боклуци Хората изнемогвали. През деня се криели по домовете си, а нощем не можели да мигнат, заради непоносимата горещина. С тъга си спомняли прохладните води на реките и моретата. Единствената надежда им били молитвите за дъжд, който да съживи умиращата природа. Всеки ден гледали към небето с мисълта, че ще видят поне едно малко дъждовно облаче, което да им донесе спасение.Виждайки края, хората осъзнали грешките, които са правели. Дали пък Посейдон-- богът на моретата и океаните, не ги е наказал за нещо по този начин? Замислили се. Какво ли са сторили, че да бъдат наказани така? Огледали се. Тогава видели всички отпадъци, отрупващи бреговете на пресъхналите водни басейни.                     -- Нима това сме причинявали на водата? Така ли сме й се отблагодарявали за всичко?-- започнали да се питат, но вече било късно. Връщане назад нямало.                

 -- По-добре късно, отколкото никога. Нека всички заедно почистим нашата планета и прекараме сред чистота и спокойствие последните си дни.-- призовавали еколозите.                                                                                                                            

            Със сетни сили малки и големи се обединили. Боклук след боклук, за кратко почистили бреговете и горите. Всичко отново станало чисто и красиво. Хората започнали да пестят вода, да си помагат, да бъдат по-добри един към друг. Ценели това, което им дава природата. Събирали разделно отпадъците, а след това ги преработвали. Коритата на реките се изчистили. Пясъкът по бреговете заблестял. Въздухът се освежил. Като видяло настъпилата промяна, Слънцето решило да възнагради хората за положените усилия. Спряло да грее толкова силно. Извикало при себе си два черни облака и им заповядало да създадат такава дъждовна буря, каквато никой не е виждал от години. Така и станало. Небето причерняло. Задухал силен вятър. Пороен дъжд завалял. Хората излезли от домовете си. Освежили се от настъпилата прохлада. Затанцували и запели под дъжда. Не могли да повярват на чудото, което се случвало пред очите им. Три дни дъждът не спирал. Коритата на реките се изпълнили с вода. Природата се съживила. Тревата позеленяла. Земята се напоила. Животните излезли от скривалищата си.                                                                                                                                   Изпитали наказанието на Слънцето, хората научили едно: „Водата винаги е била едно от най-важните условия за съществуването ни на Земята. Тя е извор на живот, който трябва да се съхрани докато свят светува".                                                           

 Водата е най- важното условие за живот на Земята, благодарение на което днес ние съществуваме. Нека всички се заслушаме в тъжния й стон и спрем да я замърсяваме. Така заедно ще я съхраним както за нас, така и за седващите поколения.