Под заглавие "Балканите и техните граници" швейцарският всекидневник "Нойе Цюрхер Цайтунг" помества обширна статия за Европа и Балканите, от доскорошния си дългогодишен кореспондент в региона Мартин Вокер. В статията се казва:
Да сложим ръка на сърцето си и да си признаем, че никой не може да се сети веднага, кой е главният град на Славония. Основните познания по балканска география не са присъщи за европейското политическо кафене, макар и кафенето да е едно от големите балкански достижения. Понятието "Балкани" е обременено, още повече пък производното от него прилагателно, особено в полицейските бюлетини, където става дума за издирвани с "балкански акцент" или даже с "балкански черти на лицето".
Никой не знае къде всъщност започват и къде свършват Балканите - географски и манталитетно.
Встъпвайки в длъжност като кореспондент в Загреб през лятото на 2001 г. авторът на този текст си избра званието "югоизточно-европейски кореспондент".
"Балкански кореспондент" нямаше да му бъде простено от гражданите на страната-домакин. Защото Балканите - това са другите. Онези със "съвършено различния" манталитет. Онези, с които не е желателно да се има нещо общо.
Но именно тук възниква проблемът. Онези другите - словенски северо-западни съседи, са от гледната точка на Загреб тези, с които от години насам се води дълбок спор.
Караницата е за няколко километра гранична зона по суша и вода и тя би могла, ако не бъде скоро разрешена, да спъне щурма на Хърватия към ЕС. С малко добра воля въпросът можеше да бъде решен. Такава обаче отсъства и в балканската страна Словения.
Преди точно двеста години един германски географ въвежда понятието "Балкански полуостров", граничещ на север със Словенските алпи, на юг с Егейско море, а на изток - с Черно море.
Следователно не само членката на ЕС Словения, а и Гърция са на Балканите. При това не само в географския смисъл на думата.
По-нататък авторът Вокер се спира на историческите и актуални балкански спорове и караници, като завършва така:
"Сред нелогичностите на Европа при боравенето с Косово е липсата й на единство. Испания, Гърция,Кипър, Румъния и Словакия досега не са признали най-младата европейска държава. Тяхното отклонение от евроатлантическата линия се възприема в Африка и Латинска Америка като сигнал да поизчакат и те с признаването на Косово на първо време.
Това е лошо, защото по този начин може да настъпи именно онова, което международните застъпници на самостоятелната косовска държавност искаха да предотвратят: сформирането на Велика Албания.
Ако Косово не преодолее през следващите години икономическия си маразъм, тази еворпейска експериментална лаборатория може да експлодира. Политическото обединение с Република Албания може да се превърне в реална опция с предвидима верижна реакция в албанските райони на Македония, Сърбия и Черна гора.
Една очевидно не мирна балканизация, за която вината би понесла Европа. Важно е това да бъде избегнато.
С членството в ЕС като примамка Европа стартира през последното десетилетие принципно позитивна динамика, която в никакъв случай не трябва да намалява.
Сърбия и Черна гора се разделиха мирно, заради обещаните им отделни перспективи за Евросъюза.
А на най-тежко пострадалите от последната война граждани на Босна и Херцеговина, Европа не предоставя друга перспектива, освен на всяка цена да съществуват мирно и съвместно в общата държава. Колкото и да им е трудно това.
Отровата на най-радикално проведените в Босна етнически прочиствания демонстрира дългосрочното си въздействие. Единствената противоотрова е европейската интеграция.
За информация на компанията в политическото кафене: разположената в източна Хърватия местност Славония няма столица. Допреди сто години тя е част на онази Централна Европа, в чиито процъфтяващи градове на бреговете на Дунав, Драва и Сава народите се сместват и съществуват общо взето мирно съвместно.
В кафенетата между Любляна, Загреб, Сараево, Белград и Скопие все още витае никотинения дъх на този някогашен дух. И дано той да оцелее на европеизираните Балкани...
