А ко американският президент Джордж Буш си бе поискал 200 привлекателни французойки при посещението си в Париж, скандалът щеше да е гарантиран. Ексцентричното желание на либийския ръководител Муамар Кадафи обаче предизвика единствено слабо вълнение в медиите, привикнали със странните му приумици.
Кадафи е само една от "звездите" в необичайната групичка лидери, известни със склонността си към скандални изявления и изненадващи политически ходове. Сериозна конкуренция са му венецуелският държавен глава Уго Чавес, кубинският лидер Фидел Кастро, иранският президент Махмуд Ахмадинеджад и още няколко други по-неизвестни политици.
Ухиленият популист Уго Чавес замрази дипломатическите отношения с Испания, след като испанският крал Хуан Карлос си изпусна нервите и му изкрещя "Защо не млъкнеш!" на иберо-американската среща на 10 ноември в Сантяго.
Чавес периодично обича да размахва пръст на Запада, заплашвайки с прекратяване на петролните доставки или с национализация на някои от икономическите сектори. Любимата му мишена обаче е американският "империализъм" и по-специално президентът Буш.
През март 2006 г. той го нарече "магаре, страхливец, пияница и развратник" и го предизвика да нападне Венецуела.
Чавес дори въведе собствено часово време в страната с аргумента, че по този начин учениците нямало да стават толкова рано. Според критици обаче причината е, че той не иска да бъде в една и съща часова зона със САЩ.
Но докато изявленията на Чавес са възприемани по-скоро като популистка екзотика, думите на президента на Иран Махмуд Ахмадинеджад, че Израел трябва да бъде изтрит от картата на света, бяха посрещнати значително по-сериозно.
Той разбуни допълнително духовете с предложението си еврейската държава да бъде преместена в Европа и с изявленията си, омаловажаващи Холокоста. Неотдавна Ахмадинеджад отново влезе в заглавията на вестниците, като заяви в реч в Колумбийския университет, че в Иран няма гейове.
Поизчезналият в последно време от сцената кубински лидер Фидел Кастро дълго време бе смятан за "флагман" на атаките срещу САЩ и "световния империализъм". Заради заболяването си, изглежда, че той е предал знамето на антиамериканизма в ръцете на своя приятел Уго Чавес.
Години наред обаче Кастро не пропускаше да "насоли" американските лидери и политиката им. В речите си, които много често продължаваха по няколко часа, той громеше американците, обвиняваше ги в заговори за сваляне на правителството в Хавана и за собственото му убийство и уверяваше, че кубинците няма да се поддадат на натиска.
Кадафи е известен с това, че обикновено приема дори най-високопоставените световни лидери в бедуинската си шатра. На крака там са идвали бившите премиери на Великобритания и Италия Тони Блеър и Силвио Берлускони, както и много други видни политици.
Кадафи не се отказва от навиците си и по време на посещенията в чужбина. При визитата му в Париж неговата луксозна шатра бе разпъната в градината на хотел "Марини", близо до Елисейския дворец. Ексцентричното му облекло (той обича да носи роби в ярки цветове и щампи) и личната му охрана, съставена от амазонки, допълват екстравагантния му образ.
(през 70-те и 80-те години и в София, на поляни в резиденциите "Врана" и "Бояна", тогавашното УБО разпъваше шатрата на Кадафи при неговите "официални приятелски" посещения по покана на Тодор Живков - бел. на ред. на netinfo.bg)
Точно толкова странни са и някои от действията му. През 1988 г. той подкара булдозер през портите на затвор "Фурнаш" в Триполи, за да "освободи" политически затворници, които собственият му режим бе хвърлил зад решетките.
Медии твърдят, че Кадафи наредил на жителите на Триполи да боядисат покривите си в зелено, така че от въздуха пустинният град да изглежда като обгърнат от зеленина оазис.
Политиката му е също толкова ексцентрична. Агресивната риторика на Кадафи, който виждаше навсякъде заговори на Мосад и ЦРУ, включително в заразяването на либийските деца със СПИН, приписано на българските медици, доведе до изолацията на страната му.
Странните му политически идеи също спомогнаха за превръщането на Либия в държава-парий. Така той предложи собствено решение на израелско-палестинския конфликт чрез създаването на двунационална държава, наречена Изратина.
През 2003 г. Кадафи отново изненада света, като обяви, че се отказва от програмите си за оръжия за масово поразяване. Той се отрече публично от тероризма, а Либия пое вината за атентата над Локърби през 1988 г.
Промените в политиката му накараха САЩ да вземат решение за нормализиране на дипломатическите отношения с Триполи. Европейските държави също реагираха позитивно, особено след освобождаването на българските медици през юли т.г.
И тъкмо светът бе на път да плесне с ръце и да прегърне бившия парий, когото Роналд Рейгън някога наричаше "лудото куче на Близкия изток", когато в Лисабон Кадафи заяви, че смята за "нормално слабите страни да прибягват до тероризма".
Всички тези действия на четиримата политици биха могли да бъдат сметнати просто за невинни прояви на (политическа) екстравагантност, ако не беше фактът, че в техните ръце лежи съдбата на милиони, а наглед странните им изявления намират широк отзвук особено в развиващите се страни. И тогава нещата вече не изглеждат толкова безобидни.
