Евродепутатите не носят "Прада"

Д нес работя "под прикритие" в Европейския парламент. Пристигам рано и нося кроасани с шоколад, както ми беше поръчано. Оказва се обаче, че Шефа яде кроасаните с конфитюр, та в офиса настава малка криза.

Той е зает - чете вестниците за деня и пие кафе, иска закуска и не може да бъде прекъсван. За късмет това продължава докъм 11, така че успявам да донеса правилните кроасани (губя се три пъти из огромната сграда).

Докато Шефа се занимава с пресата, двамата му асистенти и аз му проверяваме пощата.

За три часа пристигат около 50 имейла - покани за коктейли, писма от ирански "опозиционни лидери", които настояват да се срещнат с него възможно най-скоро, няколко писма от ученици, които имат да пишат домашно за Европейския парламент, покани за обяд от лобисти, списък за пазаруване от съпругата на евродепутата.

Асистентите отговарят от негово име - в парламента е въпрос на престиж евродепутатите да не вдигат собствения си телефон и почти никога да не отговарят сами на имейлите си.

Важни-важни

От подобни съображения депутатите избягват да носят собствените си папки и да се разхождат по коридорите сами. Затова когато Шефа тръгва за заседание на една от комисиите, в които членува, с него върви поне един асистент.

Така научавам първото ценно правило за деня: в парламента, дори и да отива на кафе, всеки крачи за някъде така все едно го чака поне президент и все едно от него днес зависи бъдещето на Европа.

Научавам още, че голяма част от работата тук се върши по коридорите - Шефа се спира да говори с други евродепутати, които го навиват да гласува в полза на тяхната поправка или против нечия резолюция и обменят клюки или нападки; атакуват го и лобисти, които му предлагат мненията си по какви ли не теми и каузи и го канят на скъпи вечери.

Евродепутатите се познават по облеклото. Социалистите носят карирани ризи и значки с европейското флагче, дънки и мокасини. Крайнодесните под саката носят тениски, либералите - либерални деколтета и леко омачкани, но скъпи костюми. Италианците се обличат консервативно, а консерваторите - с италиански костюми.

Аз се възползвам от неговата заетост и от статута на коридора като място за срещи и разпитвам депутатите какво мислят за институцията, в която работят.

"Европейският парламент е лудница, където са събрани разнообразни ексцентрици, поне половината от които се мислят за Наполеон", казва ми финландски депутат.

Негов португалски колега пък смята, че парламентът е като семейство с различни характери - детето-гений с големи амбиции за политическа кариера у дома, подпийналият братовчед, който ходи по всички коктейли, чичото, който те щипе под масата и обича да държи речи, дядото, който е изпратен тук на заслужен отдих, но си мисли, че все още има контрол над фамилията, смахнатата леля, която залита по екзотични философии, и съседският келеш, който доскоро биеше циганчета.

При такова разнообразие от персонажи голяма част от клюките за парламента естествено са верни.

Разследване на немска телевизия преди две години откри следи от кокаин в почти всички тоалетни на сградата в Брюксел; има поне няколко документирани случая на евродепутати, танцуващи по баровете на заведения в града; някои от тях са известни, че крадат вестниците на колегите си.

Аз обаче нямам повече време за размисъл по тези интригуващи въпроси, защото днес е розов ден и всички знаят какво значи това - евродепутатите заседават в комисии.

В европарламента седмиците са цветни - освен розови има и червени, когато целият парламент се изнася в Страсбург за пленарната сесия. През сините седмици депутатите работят в политическите си групи, а през жълтите си отиват по избирателните райони, където се предполага, че се срещат с гласоподавателите си.

В комисията тече ожесточен дебат за интеграцията на легалните имигранти; всички са концентрирани, обсъждат се декларации, асистентите трескаво записват. Шефа обаче не изглежда особено загрижен и си рисува корабчета по дневния ред.

Нищо чудно - легалната имиграция е област, в която Европейският парламент няма никакви правомощия. Това обаче не пречи да депутатите да бълват резолюции, декларации и въпроси към комисията, която след няколко месеца учтиво ще им напомни къде стоят по този въпрос.

"Ще преговарям със Съвета на министрите, но няма да отстъпя от позицията си", кълне се немски евродепутат. На мен ми става смешно.

Повечето депутати това не ги интересува, защото е обяд, което означава около два часа свобода. Шефа е канен на ресторант от някакво тютюнево лоби, а аз се насочвам към един от няколкото стола.

Губя се още два пъти, но в стола има кюфтета. Струват 4.50 евро, обаче в българския парламент са по-хубави. Нищо чудно, че почти няма депутати, които ядат тук.

След обяда е време за кафе в най-популярното кафене на парламента, което неофициално се казва "Мики Маус", защото има столове като от комикс. То винаги е пълно и тук вече мога да питам няколко евродепутати дали виждат смисъл от работата си.

Някои почти се задавят с кафето си; един разлива моето, докато жестикулира и ми обяснява колко важен е парламентът. Ето как протече разговорът ни:

Евродепутат: Свободното движение на работниците е основен приоритет за ЕП.

Новакова: Да, но българите не могат да се ползват от тази свобода поради ограниченията, наложени от много страни членки.

Евродепутат: Да, но аз съм внесъл декларация, която поставя свободното движение на работниците като важен приоритет на парламента.

Новакова: Въпреки това българите не могат да се ползват от тази свобода.

Евродепутат: Това не е съвсем така, нали ви казах, че свободата на движението е важен приоритет за нас.

Новакова: Да, но българите...

Евродепутат: Аз ви говоря за един толкова важен приоритет, а вие се заяждате!

Операция "Шок и хаос"

Спирам да се заяждам, защото трябва да се връщам в офиса. Там отново цари суматоха - има над 200 поправки по един от докладите на Шефа и една от асистентките трябва да ги проучи, обедини и вкара в текста му.

Асистентите са на ръба на истерията. Аз плахо им напомням, че докладите по тази тема се влачат четири години и не се очаква законодателство в областта. Получавам презрителни погледи и ме пращат за кроасани.

Два часа по-късно ситуацията е овладяна, а Шефа пак влиза в комисия. Проблемът е, че едновременно текат две комисии, в които членува той, и затова едната му асистентка го замества в по-скучната.

Тук нямат проблем с гласуването с чужди карти - депутатите са съвестни в това отношение, обяснява ми асистент. След приемането на 10-те бивши комунистически страни обаче са зачестили случаите, когато някой прави услуга на съседа си в залата.

В крайна сметка работният ден приключва сравнително рано и добре - Шефа се връща от коктейл, където е успял да измъкне един кашон шампанско от сервитьорите. Пристигат още няколко депутати и асистенти и заформяме работна среща.

Всички тук са наясно, че властта на парламента е нищожна в сравнение с тази на Европейската комисия или Съвета на министрите, обяснява ми Шефа. Според него никой не си го признава, защото всеки се опитва да убеди себе си и останалите във важността на институцията.

"Но именно като се преструваме, че имаме важна роля, успяваме да постигнем нещо. Никой не си признава, че това тук няма значение - защото някой ден може и да не е така", казва той и отива да представлява гражданите на поредния коктейл.

Преди това обаче Шефа ми каза любимия си виц: "Въпрос: Колко точно са хората, които работят в Европейския парламент? Отговор: Около половината."