Реката пълзеше бавно, усещах тинестия й дъх. Самотното дърво поклащаше вяло безцветната си корона като тъжен коментар.
Същият този пейзаж, рисуван отдавна, беше окачен в стаята ми. Същото дърво, същата река. И сякаш там , в картината , бяха избягали цветовете на живота, грабнали със себе си светлината и движението. Като художествен контрапункт.
Какво ли е било да живееш в онези времена? Времената преди човекът да ограби себе си и да се самозаточи в клетката на неблагоразумието си.
Ами ако...
Една идея ме изстреля в кабинета на мама. Зарових в досиетата на най-скъпия й пациент -- нейна майка и моя баба Дора . Не я помнех, но я познавах ''по преразказ''. Била е болна от Алцхаймер. Състоянието й се влошавало бързо. Тогава мама създала усторйство, което нарекла ''Съхранител на спомени''. В моменти на ясно съзнание, устройството записвало спомените й . Когато баба забравяла себе си, то връщало назаем личността в объркания й разум.
Мама сигурно още пазеше някои спомени. Отне ми време, но открих два достъпни без парола файла. Моята машина на времето! В момента, в който включех устройството, аз щях да бъда Дора.
Заредих файл '' Дора на шест години/ 1:28 мин.'' и включих устройството.
Озовах се в гора край езерце. Усещах как високите зелени дървета издишат хладния си аромат. Замаяха ме звуците на насекоми и птици, отразяващата се във водната повърност светлина, галещата ме мека и влажна трева. От езерцето ме привикваха моите приятели. Затичах се и се гмурнах с главата надолу, а водата ме издигна обратно нагоре в свежа прегръдка. Чувствах се мъничка и лека. Поглъщах жадно пръските чиста вода и съзерцавах цялото това богатство около себе си.
Устройството се изключи.
Неволно стиснах юмруци, сякаш да съхраня крехкия спомен на щастливо безгрижие. Понякога казвах ''жажда за живот'' ей така, като израз, но чак сега осъзнах, че започва с ''жажда''.
Навън облаците се сгъстиха в плътен щит, а слънцето едва прозираше като светъл акцент. Започна да вали, жълтеникавите струи вода се стичаха по прозорците. Сетих се, че трябва да полея растенията.
В пристроената оранжерия отглеждахме част от храната си. Винаги миришеше неприятно заради дъждовната вода, с която напоявахме. Повечето растения бяха бодливи хибриди с дребни невкусни плодове. Сигурно затова ги оприличавах на враждебни затворници, които не искат да споделят вечерята си с трапезата ни.
В десния край на оранжерията се мъдреха няколко от татковите растения - ''умниците''. Той успя да създаде растение, което може да бъде поливано с токсична вода, но при растежа си да не усвоява токсичните елементи и съединения. Растеше бързо, високо, разлистваше се щедро, с най-огромните листа, които съм виждала. Сместих бодливковците. Огледах се -- вече имаше достатъчно пространство за моя нов летен проект. Усещах как енергията се надига в мен.
Две седмици събирах всякякви съдове -- от стари тенджери , до полусчупени вази, на които бе отредено да отгледат по един ''умник''. Пълнех ги с почва, засаждах, поливах. Не усещах умора.
В края на лятото, ''умниците'' бяха станали толкова гъсти и високи, че трудно се промъквах през тях.
Моята малка гора!
Дойде време да заредя и другия файл, който взех от досието на баба - ''Дора на петнайсет/0:45 мин''. Смятах го за специален, защото бях на същата възраст. Утре навършвах шестнайсет, беше време да си го подаря. Включих устройството.
Карах колело. Слънцето сипеше жарта си . Надпреварвахме се... Обръщах се назад с трепет. Дишах тежко заради жегата и бързината, с която въртях педалите. Изведнъж, без предупреждение се изсипа дъжд - нежен, падащ на ситни, хладни, успокяващи прегрялото ми тяло капчици. Погледнах усмихната към небето - бяха дело на хитро бяло облаче, което ни разхлади, без дори да закрива слънцето. Момчето зад мен мен ме застигна. Погледнахме се мокри и задъхани. Слънцето и капките рисуваха дъга.
Устройството се изключи.
Жажда за любов, жажда за за живот...
Когато влязох в оранжерията, въдухът беше стипчиво влажен. Дишах трудно. Погледнах нагоре към тавана. Влагата се отскубна от него и се приюти в дланта ми в качица. Моята първа капчица чиста вода!
Щях да пазя нея и всички следващи.
Вече знаех. Всяка животворна капка щах да даря на Рекатa. Природата , за разлика от машините, нямаше ''копчета'', които да й кажат какво да прави, за да бъде чиста и свежа отново. Но ние хората , които нахълтахме в еволюцията и агресивно усвоихме всичко, което можем да дишаме, ядем и пием, забравихме цикъла на живота. Забравихме, че освен да консумираме, трябва и да създаваме. Аз създадах моята първа капка. Във вещите и сръчни ръце на на Реката, тази и всички следващи капки щяха да пречистват кръговрата. Бодри растения, влажни гори, не само в старите спомени.
