Събудих се до теб, където бе и мисълта ми, витаеща кротко из хладния въздух на тихото утро. Докосването й ме успокои, когато аз – все по-нервна от ден на ден, натрупвах напрежението, както се случваше и със самата жега.Отскубнах се от апатичното ти Аз и си казах добро утро с банята. Струята вода обля косата ми, небрежно прибрана в нисък кок, и първите капки усетиха кожата по гърба ми дишаща. Въздухът почти пулсираше под недостатъчната влага в най-обещаващото помещение в дома ми.
Върнах се в спалнята и приканих светлината на натежалото от жега небе. Искаше ми се отново да премина през банята. Там подтисках горещия ти лъжовен образ. Защото водата - измиващата дърветата и улиците от прахоляка на действения сезон; калната, бълбукаща из отточните тръби; дивата, раждаща се от водопадите, навсякъде бе себе си. Разликата между теб и нея - последната винаги ми дава истинското.
Водата е част от мен, както и от естествения космос. А аз, като него, съм нещо, което не мога да не бъда. Тя е заложена в мен още със създаването ми – първична ми е. Минава през мен с постоянството на безкраен цикъл – естествена ми е. Водата ме изпълва с енергия дори когато лятото е превърнало хората в бавни почти вкаменелости, потънали в прах и пот. Приемана за нещо просто, част от една разбираемост, тя за мен е превърнала се в най-вярната отдаденост. Ако за материалния свят всичко се обменя срещу злато, то за мен последното си остава течащата стихия. И не желая да я съчетавам с нищо, защото тогава не бих я нарекла вода. От всичките ми принципи тя е извечният.
Водата усеща кръвта и тича в мен, независимо дали съм озаптена или не. Тя избистря вените ми и внася нежна невинност. Колкото и да обичам отровно червената им същност, така са и божествено ясни. Водата ме измива, разбужда ме без остатък, с живот. Тя е в мен, в непролятите ми желания. Потича като събрали се истини, а капките й чезнат, като издишани. Тя пуска вятъря си в сила до възел и никога не изменя на себе си.
Стихията винаги е чиста дори и изпълваща бързо канавките, пробиваща и избликваща пред трамваите. Тя никога не може да измами трайно, да потъне в пълна лъжа, защото позволява да бъде опозната повече, но все пак за нея се знае толкова, колкото тя пожелае да каже. Водата не приема, че има периоди през които може да не се прави нищо. Затова тя се стича в теб – бърза и хладка, дори когато ти си роб в бездната на сух и вцепенен поглед, подчинен на жегата. Затова цветята оживяват от нея и политат като пеперуди с мечтите си, със слънчевите лъчи, попили целувките на росата.
Водата е вечното ми модно пристрастие. Посвещава ме на всеки сезон, дарява ме с белота и новост. Тя е и смехът и тъгата, тя е във всяка моя сълза. Водата е и в горещия „прочит” на началото на деня ми – под островчетата млечна пяна на капучиното ми. Тя се крие и във вдъхновението на плетивата и успокояващото им синьо-бяло. Обличайки я, се опитвам да я изпия с допир – жадна съм.
Страст ме кани на водна екскурзия, а аз съм с нюх на запалена гмуркачка. Там – на дъното, солените кристали блестят с розовия оттенък на слънцето. Потапям се в кръгъл басейн – естествен, в който еднометрови вълни се разбиват с шум в скалите и ми дават един нежен уелнес. И в планината слънцето, падащо отвесно през кратерите на пещерите, оцветява водите в наситено синьо. А те не спират да се стичат в природата и в затопленото ми сърце. Душата ми е безкрайна пустиня за водите, поглъщани от вулканичния ми поглед – лунни и сини.
