През 50-годишната си блестяща кариера е участвал в 150 филма, последните предстои да излязат на екран.
Партнирал е с Катрин Деньов, Роми Шнайдер, Симон Синьоре, Софи Марсо, Марчело Мастрояни, Уго Тоняци, Мишел Пиколи и др.
Два пъти е лауреат на "Сезар", голямата френска награда за кино. Някои негови биографи пишат, че само във Франция е възможно актьор с такава външност да стане звезда.
Но това не му попречи да стане всеобщ любимец, винаги блестящ във всякакви роли. Играл е и крал, и убиец, и съдия, и педофил. Дори мускетар - в "Дъщерята на Д'Аратанян" (1994) на Бертран Таверние.
"Ново кино Парадизо" (1988) на Джузепе Торнаторе е сред незабравимите му роли, а с "Пощальонът" (1994, награден с "Оскар") на Майкъл Редфорд, където се превъплъщава като чилийския поет комунист Пабло Неруда, навлиза в най-зрелия си период.
В суетното общество на звездите си беше изградил и поддържаше образ на човек на живота с изключително чувство за хумор. Обичаше конете, скъпите обувки, шампанското и пурите, които пушеше в продължение на 50 години - по две на ден.
Запазена марка на Ноаре беше папийонката в съчетание с червени тиранти, карирани ризи и панамена шапка.
Завършил все пак някаква курсове за актьори и от 1950-а в продължение на 16 години се подвизава по различни парижки сцени. В Националния театър се запознава с младата режисьорка Аниес Варда и участва в нейния странен дебют "Тъпото острие".
Режисьорите го забелязват в "Зази в метрото", екранизация на режисьора Луи Мал на обичания във Франция роман на Реймон Кено. Първата главна роля, която му носи масова популярност, му поверява Ив Робер в "Щастливият Александър" (1968).
Харатерната външност на Ноаре определя неговото ранно амплоа, с което става любимец на зрителите през 60-те години - простодушен тарикат със заблеян поглед и комично некоординирани движения. За следващите персонажи той облагородява леко циничния си хумор с позитивна сърдечност.
