Със същия приз бе удостоен и чешкият филм "Красота в опасност" на Ян Хребейк. Международното жури бе председателствано от сръбския режисьор Горан Паскалевич ("Буре барут").
От години български филм не беше удостояван с толкова високо отличие на престижен световен форум. Успехът е още по-голям, защото на същия фестивал висока награда в другия конкурс получи и "Маймуни през зимата" на режисьорката Милена Андонова.
Петя Александрова от сп. "ЛИК" разтговаря с режисьорите на "Обърната елха":
- Филмът се състои от шест относително самостоятелни новели, които нямат общи герои. Каква е емоционалната, асоциативна и логична връзка между тях? Какво би станало, ако историите се подредят в друга последователност - т.е. има ли градация и развитие от една новела в друга?
Иван Черкелов: Структурата на филма е мозаечна, историите следват една след друга. Нещото, което обединява тези шест новели, а също пролог, епилог, интермедии - е празникът.
Васил Живков: Възприемаме ги като платно. Не се спираме на една сюжетна история, а правим мозайка, колаж, с които приблизително обрисуваме как човек живее в момента. Като приемаме този подход, разбира се, се лишаваме от някои неща като категорична предистория, разработка на героите, кулминация и т.н.
Тези новели по-скоро приличат на откъслечни парчета в някаква според нас кулминационна точка, която може да не е ярка. Ако има драматургичен конфликт във всяка от тези новели, той може да не е прекалено явен сблъсък на сили, а по-скоро вътрешен на някои от героите.
Тези истории като при фотографията улавят някакъв момент, но чрез този момент разказват за всичко преди, след, зад, във и т.н. Ако говорим за съспенс, той не може да се прояви от самия разказ, а от взаимовръзките между отделните новели.
Това, което се надявам да се е получило, е цялостно и органично внушение след филма, който си мислим, че е ясен. Ако се отнасяме към живота като към празник, което го има почти в прав текст, тогава сме задължени да живеем по друг начин.
Или пък ако толкова отчетливо се вижда липсата на празник, подсказано ни е, че нещо не е съвсем наред. Това е отправната ни точка, за да се занимаваме какво става с човека в наши дни.
И.: Основен белег на съвременния живот е неговата фрагментарност. Струва ни се много по-адекватен на нещата от живота, каквито са в момента, именно такъв фрагментарен подход, а не претенциите за някаква цялостност, която е нереалистична. Например често има някаква повтаряемост на живота, който наблюдаваме.
В.: Следваме наблюдението, в смисъл че при наблюдението никога нямаш начало и край. Като излезеш на улицата, може 16 часа да наблюдаваш и нищо да не става, а вътре в тези 16 часа нещо се случва. Ако покажеш само случващото се, е едно, а ако покажеш тези всички 16 часа със случващото се в него, е съвсем друго.
- В една от новелите се говори за "нещо истинско", Васил Живков споменава в свое интервю търсенето на "автентичност". Тези ключови понятия са близки до друго, с което много е злоупотребявано - реализъм.
И.: Истинско в смисъл нещата да изглеждат автентично, а не фалшиво. На киното по природа му е присъща автентичността.
В.: Автентично е стремежът да се покажат истински неща: тези конкретните и онези, които не могат да се пипнат, като човешки отношения и духовност. За мен реализмът е отношението към това, което искаш да правиш, дори когато правиш свят, който уж го няма (като при магическия реализъм, Маркес, Булгаков).
А иначе може да се заснеме един документален филм, който се състои от реални "автентични" парчета, и да е неистинен, както широко беше застъпено в предишния ни живот. Ние търсим максимална истинност първо спрямо себе си и второ, по отношение на нещата.
И.: Животът ни не се измерва само с прекия си буквален смисъл. Говоря за духовността. "Обърната елха" е предложение за такъв поглед, за истинска радост.
Ако човек възприема нещата буквално, се стига до истеричаво съществуване, мятане в едно, друго, трето, четвърто. И всички неща са еднакво важни и еднакво безсмислени. Това по парадоксален начин се съчетава с автентичността.
В.: Този филм може да се приеме като подтикване по някакъв начин за малко време да останеш сам, за да си помислиш за неща, за които иначе не си мислиш.
- Във филма са смесени кодове към различни ценностни системи. Какво е мястото на религиозното чувство в най-широк смисъл?
И.: Религиозното чувсто е чувство за духовност, чувство за вяра, за други измерения, без които животът на човека не е пълноценен.
В.: Това религиозно чувство трябва да се разбира наистина в най-широк смисъл, без да е отчетливо и ясно. Например героинята от "Дървеният ангел" се отнася доброжелателно към бялото братство, но това не означава, че то за нея се превръща в спасение.
- За мен беше много интересна във филма "употребата" на животните: не само на онези, които извеждат заглавия на новели ("Телето", "Нерезът"), но и мечките, охлювът, птицата и т.н. Предложете възможни интерпретации - прераждането на душата на човека в определено животно, архетиповете от народните приказки...
И.: Нямам нищо против тълкуванията, но не искаме да насочваме зрителя към едно-единствено: тези животни означават това и това. Така бих се ограничил, а независимо че новелите са различни, ние сме търсили неща, които да ги обединяват.
В.: Може да е, че не сме сами във Вселената.
- Също така ме вълнува символиката на различните возила (някои пак изведени в заглавие) - каруцата, камиона, багера, влака, платнохода, ферибота, на който работи един от героите. Всички те са Пътят.
И.: Смущават ни символите в тяхната директност. Например: 1. Появява се гълъб; 2. Гълъбът е символ на мира. При нас има гълъб на гарата и той не е символ на мира.
- Търсили ли сте различен стилистичен ключ към отделните новели?
В.: Не.
И.: Стремили сме се към цялостно внушение.
- Вашият филм е като предложение без бързане и предубеждения, внимателно да наблюдаваме и така да открием нещо отвъд - вероятно всеки своето си. Но ако (цитирам авторското кино от 60-те и конкретно "Фотоувеличение" на Антониони) "колкото повече се взираме, толкова повече образът се размазва и отвъд е само пустота?
И.: Филмът е доста отворен, но същевременно с доста заковани неща. Например не е възможна трактовка, в която войникът от "Сократ" не вижда, не разбира смисъла. Филмът не предлага не-виждането: иначе нямаше да я има античната част или монтирането на очите на войника след очите на Сократ.
Категорично няма двусмислие и в "Дървеният ангел": момичето си слага слушалките с нейната си музика, напук на тази симпатична и хубава работа (бялото братство) - това говори за характера на момичето, което се занимава с пътуване към себе си. Виждаме, че тя търси и не се предава. Нейната буквална ситуация "аз съм бременна и какво ще правя" не я занимава.
В.: На мен ми се струва дълбоко невярно, че колкото повече се взираме, толкова повече се размазва образът. Вероятно се разфокусира, но иначе цял живот може да се занимаваш точно с това: да се взираш и да ти се изплъзва, пак да се взираш и пак да ти се изплъзва.
Струва ми се много важно като човешко усилие, а не дали се е получило или не, одобряваме ли го или не. Много по-истинско ми се струва, че филмът е предложение, отколкото дали нравоучително сме казали "Вглеждай се!". Надяваме се на съучастие, макар че си имаме тълкуване на всяко действие.
- Как избирахте изпълнителите - между тях има актьори (Александра Василева, Георги Черкелов, Красимир Доков) и непрофесионалисти, роми и селяни, ваши приятели и хора от екипа.
И.: Актьорите трябва да ги заобичаме - независимо професионални или не. Да им вярвам, че са истински.
В.: Основното за актьора не е да играе, а да е, да бъде. В "Тъпанът" са събрани хора от две-три села в Кюстендилско. Те са един род като мерак за нещата, а не като роднини, те са от един сой, вълнува ги едно и също нещо ? хорото. А отстрани може да изглеждат идиоти. Самото хоро не ни интересува като етнографски елемент, а като израз на духовни потребности.
И.: "Тъпанът" е като триптих: първата част е събор, външният празник. Във втората част на същото място странични хора усърдно работят и един от тях дава оценки. И третата: хората, чието присъствие говори за същността на целия филм - че зад буквалността има друго, има духовна същност.
Вглеждането в тези лица дава възможност на човек да види. Изчистената възможност да се види нещо зад лицето, някаква човешка същност. Зад всяко лице и конкретно зад тези.
В.: Зад лицето има човек. Има същност. И ги има във всеки от нас.
- Неизбежният въпрос, винаги отправян към Илф и Петров - как работите двама заедно?
И.: Работихме заедно като една мартеничка: Васил е бялото, аз съм червеното.
- Как се снимат шест новели на различни места и с различни герои и обекти?
Росица Вълканова, продуцент: Теоретичен отговор нямам. В конкретния филм снимките протекоха съвсем гладко и по план - блестяща организация, всеотдаен и необичайно въодушевен екип. В основата бяха двамата режисьори - просто се усещаше как се вълнуват от това, което правят, как го създават, трепетно и искрено. И е заразително.
В.: За продуцентката може и да е било гадно, но за нас беше добре, че са шест различни места. Като свърши всичко, в крайна сметка остана едно прекрасно усещане колко хубаво се е работило. Което си е направо рядкост и трябва по някакъв начин да се подчертае.
И.: Продуцентът е важна фигура.
- Какво е да си дебютант в игралното кино след толкова години работа в документалното, във филмотеката и на други места? Какви са предимствата, защото трудностите са логични.
В.: Ами аз не се усещам дебютант, макар че в игралното кино сигурно е точната формулировка. Първо, имах огромното преимущество да съм заедно с Иван.
За много неща се допълвахме, като в някои отношения тежестите в реализацията паднаха повече върху него. Сътрудничеството ни не може да се разглежда формално, то е по-дълбоко и ми е помогнало да не се чувствам дилетант.
От друга страна, филмът е важен момент в живота ми. Преди беше общоприето мнение, че трябва да преминеш през документалното, за да стигнеш до игралното, и наистина си е важно.
- След наградата в Карлови Вари - а сега накъде?
Р.: Предстоят много фестивални участия - след наградата поканите не спират да валят, но много се надявам да ни очаква и добро разпространение в България.
Трябва да преборим тази обреченост на българските филми от последните 15-ина години - да бъдат разпространявани проформа, непрофесионално и без амбицията те да достигнат своята най-точна публика.
И.: А какво би станало, ако ние не бяхме получили тази награда? Филмът би бил същият. Говоря за филма, не за съдбата му. Много би ми се искало да се възприема в чист вид.
Да се състои този разговор, заради който е направен филмът. Както се случваше през 60-те. А лично на мен ми се иска вече да правя следващ филм.
В.: Аз, понеже съм по-мързелив, гледам по-кротко.
