Излизам в ранната утрин, точно когато росата е разкрасила всички растения по земята. Протягам ръка, сякаш да погаля прозрачните капки, когато една от тях пада в дланта ми. Колко е малка, а колко много път е изминала, за да дойде тук. Преди да капне на това листо, е била част от пухкав облак на небето, а той се е появил от изпаренията на някое море, река, езеро. Може би е била част от някой водопад, «Райското пръскало» например.
Движела се е бързо към края на скалата, хваната за ръце с другите капки, а възторжените им възгласи от спускането надолу са отеквали под многоцветния купол на дъгата.
А може би държа едно от безбройните дъждовни войничета, които почукват по прозореца ми, за да съобщят, че са поели на ново пътешествие обратно към земята. Звучи някак вълшебно, сякаш водата крие магия в себе си, иска да ни каже нещо, докосвайки ни всеки ден. А може би това е молба, молба да оценим живителната й сила. Защото, срещите й с хората отмиват «мръсотията» на ежедневието им. Но поемайки я в обятията си природата все повече се задъхва, за да я пречисти и да ни я върне такава, каквато я е създала. Защото водата е част от нашия живот – през лятото е прохладен дъжд, през зимата – кристален сняг. Сутрин се докосва до лицето ни, за да ни събуди, а вечер, за да ни каже лека нощ. Разкрива тайните на дълбините си, като ни показва красиви пасажи от сребристо-блестящи рибки или поднася дар от изящни водорасли на морските брегове.
Водната ласка очакват семенцата, за да се събудят и да дадат началото на нов живот. Сега осъзнавам защо вечер всяко цветенце затваря в чашката си по капчица вода – за да я съхрани само за себе си и да разцъфне на сутринта още по-красиво.
Държа в ръката си частица от огромната сила на вълните, които разбиват скалите, правейки ги на малки песъчинки, събарят кораби, крият вълнуващи тайни. Частица от водата, която е родила живота, но и има силата да го унищожи. И всяка капка от огромния океан е важна за съществуването на света, за да ни има нас.
Водата ни пречиства и подготвя за новото начало. Съпровожда ни в най-съдбовните ни мигове, дава ни от силата си, за да вървим напред. Не случайно използваме израза «Да ти върви по вода.», защото тя е бърза, силна, проправя си път през най-непроходимите места. Казват, че водата има памет. Усеща нашето присъствие и нашите чувства и реагира на тях. Сякаш е съпричастна към съдбата ни и я направлява в правилната посока. С нея ни кръщават, с нея ни изпращат на път, с нея се пречистваме.
Един слънчев лъч докосва малката капка, която държа, и тя засиява с цветовете на дъгата. С нежната си целувка той я превъръща в блестящ кристал. Това ми напомня, че най-голямото чудо се крие в обикновените неща. Като водата... Защото тя е част от нас, символ на вечния кръговрат на живота, връзката между небето и земята, между миналото и бъдещето. Тя е самият живот.
„ Обичам те, вода!”
