Когато изляза на някоя от обичайните си разходки, обикновено вървя с устремен нагоре поглед. Поглед, впит в небето и облаците, защото те му дават крила и го отвеждат далеч от градската атмосфера и мирис. Вървя по павираната алея и пак не искам да отклоня погледа си, отправен към клоните на старите дървета, които предат в съзнанието ми приказки, сипят върху косите ми пъстрия си дъжд от листа и ме връщат обратно в ранното детство. Обратно в горите до китното градче от спомените и до мен сякаш достига упойващата миризма на бор, на влажна пръст, почти усещам хрускащите под краката ми иглички, изпопадали от дърветата и покриващи цялата земя наоколо.
Долавям шепота на вятъра, зает с кореспонденцията си с все още младите и гъвкави клони. Чувам и музиката на поклащащите се шишарки, напомняща на приспивна песен от древни времена... Потъвам все повече и повече в картините в топли цветове, които оживяват в мен, викат ме, канят ме да ги прегърна и да се слеем в едно. Но не би... Покрай мен профучава кола, почти ме повлича в устрема си и напълва дробовете ми с отровното си дихание, което, имам чувството, че прониква и се утаява в костите, сърцето, душата ми, във всяка фибра на съществото ми...
Принудена съм да отвърна поглед от небето, от здрависващите се клони и да го спра с погнуса върху хартийките, смачканите фасове, опаковките от вафли и семки по паважа. Градският мирис отново ме обгръща като одеало и полепва по мен, стисва ме за гърлото и секва дъха ми... Продължавам си пътя, но вече с твърде неприятната мисъл, която плува из ума ми като попаднала в капан хищна риба, че действително ние, хората, сме едни кърлежи, същински кърлежи, впили се в тялото на природата. Пием, смучем, теглим жизнените й сокове непрестанно. Вече сме се преситили с тях, направо ще се пръснем, но толкова ни се услажда, че не - няма да спрем, пък ако ще това да означава смърт както за нас, така и за нея. Защо просто да не я изстискаме, до последната капка, докато накрая не остане само пресушената, празна обвивка?!
Ще пием живот от нея докато можем. Нищо, че тя вече хрипти, че се задушава под напора ни, че гасне, а с нея малко по малко гаснем и ние. Въглени сме, тлеещи въглени вече...
Обичам, обичам, когато падне сняг, онзи дебел сняг отпреди години, в който затъваха детските ми крака. И не просто обичам - благодарна съм, да, истински благодарна, защото поне за кратко време закрива мръсотията, служеща за пелена на земята. Размива контурите на света, на сградите с ронеща се мазилка, на колите, накацали по всеки тротоар като ято птици, готови за полет... Всичко добива приказни измерения, във въздуха витае магия и всяко нещо е пропито с нея, с парфюма й от свежест и лекота. Сякаш природата облича новата си, бяла пищна дреха, за да скрие под нея все още кървящи рани и стари белези по тялото си.
Най-красиво е, когато сутрин стана, изляза на току-що падналия и все още неотъпкан и чист сняг, а навън е тъмно. Вятърът щипе бузите, носа, устните ми със студената си свежест, всичко е пречистено, светът изглежда изпълнен с невинност, онази невинност, която имаме за представа от детските си години. Попадна ли в облак, в мъгла от снежен прах, който проблясва на светлината на уличните лампи, сякаш съм в Космоса и се рея сред звездите, докосвам се до тях, галя ги, те ме галят, разказват ми истории, хвърлят ме в бъдещето, тласкат ме в миналото, трептят около мен като горските елфи и феи от митовете и легендите... Всичко това е така тъжно преходно.
Най-много ден, два и чистотата и невинността са стъпкани, поругани от хорските обувки, от хорските недоволства и ругатни, от гумите на автомобилите, които все бързат занякъде, че май и те не знаят закъде. Пак изплуват сивите сгради, колосите от метал с неприветливите си, точни, равни, някак дразнещо прецизни стоманени контури.
По пазарите отново, както всяка година, се домъкват труповете на иглолистните дървета, които ронят по улиците игличките си като зелени сълзи, напразно чакат да последваме тъжната диря на посланието им. Колко гори от детски спомени са убити?
Всеки път, щом се върна там, в моята гора с боров мирис и пеещи шишарки, тя е намаляла, или обгорена, или със все повече стърчащи пънове, носещи още раните си от хищното острие на брадвата. Топи се, а с нея се топя и аз, и спомените ми, и детството ми, като кубче лед върху нагрята от слънцето плоча...
Помня, била съм малка, как искаха да отрежат клоните на липата, от която всяко лято събирах цвят, с чийто мирис и с песента на щурците съм била приспивана толкова години. Липата, която стоеше там, с протегнати към слънцето клони, за да поеме живота в себе си, откакто се помня. Искаха да орежат клоните й, за да не пречат на телефонните жици. Гледах как околните липи остават голи и само един самотен дънер стърчи сред поляна от мъртви листа. И нея я чакаше това. Наближаваше и нейният ред. И аз плаках, и се молих, а звукът на резачките ставаше все по-силен, по-близък, почти болезнен. Накрая ме чуха. Не знам как, защо, но спряха резачките и оставиха моята липа .
Не спряха притока на живот към нея. Победа... Малка, една, но все пак победа - на живота над смъртта, на природата над машините, на душата над безжизнения празен метал... Ще ме попитат: "Каква полза? Това е само едно дърво. А има толкова други!" А аз ще им разкажа онази приказка, която чух през един необикновено топъл ноември - за момчето, което хвърляло умиращите на брега морски звезди обратно в пазвата на океана. Те били толкова много, а то можело да спаси толкова малко; и един човек го попитал защо го прави, каква е ползата, какво е значението, щом не може да спаси всички. А момчето отвърнало, че значение има, има за тази морска звезда, която сега е в ръката му и ще бъде върната обратно в океана на живота... И да - по същия начин за онова дърво е важно, за онази липа има значение, за моите спомени и съвест също...
Мислим, че притежаваме всичко, целия свят, всяко дърво и камъче, всяка песъчинка, по която се ръзхождаме. Че можем да унищожим всичко, което ни е неудобно, което не съвпада с плановете и идеите ни, с целите ни. Изнасилваме природата постоянно... Постъпваме с нея така, както постъпват с нещастната чилийка Матилде Гонзалес от онези „ Монолози на полуделите в Чили ", които открих в окъсаната стара тетрадка и които завинаги оставиха белега си в мен - изнасилваме земята по същия начин, "галопираме" върху корема й, върху утробата й, отнемаме й възможността да ражда, да дава начало на още и още красота...
Ние сме варвари, да - модерни варвари, с лъскави коли и бездушни, празни сгради, извисяващи се като паметници на триумфа на потребителското общество, което само взима, взима, смуче като пиявица и не дава в замяна. Унищожава... Унищожава природата, а не си дава сметка, че с нея убива и себе си, душата си, а дори да си дава, някак му е много трудно и не може да спре. Черпим от земята, но черпим без мярка, ненаситно и хищно, със самочувствието на собственици, на пълноправни господари. Постепенно се обезличаваме и убиваме доброто, щадящото, творческото в себе си. Сами умъртвяваме и пресушаваме извора си на живот и вдъхновение.
Някога ще дойде и съвсем логичното за нас наказание - сами ще си го нанесем, когато загубим поради собствената си алчност всичко, с което ни е дарявала природата. И ще разберем грешката си, дори вече я разбираме сякаш отчасти, но дали няма да е твърде късно? Ще останем без нищо, в клетката на разкаянието и бездушието си...
