Романът "Апостолов" на германката от български произход Сибиле Левичаров спечели наградата за белетристика на Лайпцигския панаир на книгата. Маринела Липчева от Радио Дойче веле прочете книгата, представяща България в не особено добра светлина.
България е "една отвратителна, тъпа страна", "яденето е буламач в лошо олио", "съвременното изкуство - гнусно", "езикът - най-отвратителният в света", "тук жените сигнализират едно - че са курви"... Това са цитати от най-новия роман "Апостолов" на германската писателка от български произход Сибиле Левичаров.
В българските интернет-форуми мнозина реагираха вече гневно на книгата, свивайки съдържанието й точно до тези ругатни. Въпросът е какво друго има в тази книга?
Има безумна енергия, изригваща под формата на безпощаден сарказъм от устата и душата на една 50-годишна жена, която е решила да си оправя сметките с всички и всичко наоколо, най-вече със самоубилия се преди почти четири десетилетия баща и неговата родина България.
Удари под кръста
Той е поводът за нейната обиколка из почти непознатата страна, чийто език не говори. Сянката на бащата и по-точно сянката на неговата смърт трябва да бъде държана в шах - само така може да се преглътне семейната трагедия.
А мъртвите, заключава Сибиле Левичаров в края на романа, могат да бъдат държани в шах единствено чрез омразата. Това е оръжието на нейната безименна главна героиня, "бълваща отрова" срещу всичко, което наблюдава от задната седалка на една малка кола, карана из България от смешно-наивен българин - въпросният Апостолов, дал заглавието на книгата.
До него седи мълчаливата й сестра, която или се прави, че не чува или се наслаждава на словесните ексцеси, изливащи се върху гърба й.
Читателят пък има удоволствието да се наслади (макар и рядко) на прецизно изрязаните контури на българските емигранти през 50-те години в Западна Германия. Хора, пропити от швабската еснафщина и хванати здраво в примката на българския си произход.
За съжаление обаче, както повечето фигури в романа, с изключение на разказващата главна героиня, и те остават схематични, безлични.
Апропо - произход. "Омразата към бащата и омразата към страната са здраво впелетени една в друга", казва героинята на Сибиле Левичаров.
Дали точно произходът може да обясни една личност? "Не", казва писателката.
Тогава защо праща главната си героиня тъкмо в страната, от която произхожда баща й, за да си разчисти сметките с него и трагедията, предизвикана от него?
Или може би има добър повод да си разчисти сметките с една страна, в която лесно се намират основания за сарказъм, стига да не искаш да виждаш нищо друго?
Но защо и с езика, с природата на тази страна? "Беше ни писнало от България, още преди да сме я видяли", казва главната героиня. И вижда само разруха, проститутки, крещящи жени, мафиоти...
В интерес на истината трябва да кажем, че Сибиле Левичаров вижда всичко онова, което всеки един нормален и средноинтелигентен българин критикува гневно всеки ден.
Само че в романа то е силно увеличено заради лупата, държана от една емоционално превъзбудена жена, изпитваща удоволствие от злословенето и дори понякога забавна с това. Ако, разбира се, не броим ударите под кръста.
Саркастични взривове спрямо всичко българско
Дали това й помага да стигне до личен катарзис? Не, в края на романа героинята самодоволно потвърждава изходната си позиция към живите и мъртвите - омразата, което всъщност е израз на болката по изгубения баща и е в основата на болезненото й черногледство.
Самата Левичаров, която признава, че романът е отчасти автобиографичен, обича да се сравнява с австриеца Томас Бернхард. Произведенията му опънаха самодоволното и уж напращяло от здраве австрийско народно тяло върху операционната маса. Сарказмът му имаше само една цел - да изреже къс по къс живо, но болно месо, за да оздравее тялото.
Защо Сибиле Левичаров не би могла да постигне този ефект? Има няколко причини. Едната е, че тя не е Томас Бернхард.
Втората е, че тя гледа отвън, с погледа на чужденеца. Тя, за съжаление, не е "оторизирана" да предизвика катарзиса (не става дума само за възможности). Българинът а приори няма да й повярва.
Впрочем, книгата е писана на немски, а не на български. И самата Сибиле Левичаров не вярва, че може да бъде преведена.
"Прекалено стряскаща е", казва писателката и добавя, че тя е писана за немскоезичната публика. Какъв е тогава смисълът от саркастичните взривове спрямо всичко българско?
При тоя имидж на България в последно време, книгата сигурно ще се продава добре, а и несвикналата с подобни крайни емоции германска публика може би ще се зарадва на нещо по-различно от обичайното.
Оспорваният роман "Апостолов" спечели наградата в раздел "Белетристика" категоричната оценка на журито и се наложи над силни конкуренти като "Слава" от Даниел Келман и "Щастието в нещастливи времена" от Вилхелм Генацино.
Според журито книгата на Левичаров разказва с "остър хумор историята на едно пътуване до България". Това е "гневно-язвителен, изпълнен с антиедипов фурор, изчистен от всякаква носталгия анти-семеен роман", се казва в мотивировката на журито.
Тазгодишната награда за белетристика потвърждава тенденцията на Лайпцигския панаир на книгата с предпочитание да се отличават произведения, разработващи източно-европейска тема. Председателят на журито Улрих Грайнер ("Ди цайт") защити тази тенденция с думите: "Има добри книги, които не намират сами пътя си към читателя. Те се нуждаят от помощта ни. Наградата е именно такава помощ".
* Моля, коментирайте конкретната статия и използвайте кирилица! Не се толерират мнения с обидно или нецензурно съдържание, на верска или етническа основа, както и написани само с главни букви!