Когато тънката струя вода дрънчи по неизмитите съдове в мивката, се чувствам кофти – сещам се, че съм забравил да затегна кранчето, докато вечерям с други чисти чинии пред някакъв тъп телевизионен сериал. Или капе остатъчно, но продължително, от стария душ, докато, вече изкъпан, влизам в обувките, за да изляза по задачи и мечти навън. Или друг път – сутрин се събуждам на светната лампа (защото ме е страх от тъмното) и на включен телевизор (защото тъпи сериали вървят по двайсет и четири часа в денонощието). Няма икономия, братче, има икономическа криза – за нея четем из интернет и за нея ни говорят по лекции някакви мастити икономисти с амбиции за академична кариера. Освен това майка ми казва: „Жалко че отърва казармата! Там щеше да станеш човек!”.
Иначе много държа на водата. Даже й благодаря и я обичам. Още повече – намирам, че сам Бог е в нея, стъпил е на дъното със запушен нос и брои колко ще издържи, без да си поеме въздух.
Прочетох една книга на японски учен за тайните послания на водата. Мисля, че името му беше Масару Емото. Човекът години наред замразявал водни кристали, които оформяли най-различни фигури. Хаотични, неопределени и даже грозни, когато водните молекули били съзнателно подложени на обидни думи като „глупак” и „ти лъжеш”. Такива били и кристалите на водата мигове преди опустушително земетресение. Предполага се, че водата по свой начин е предупредила и за падащите атомни бомби над Хирошима и Нагасаки. Обратно, когато й нашепвали „Ти си прекрасна” или й пускали класическа музика, тя оформяла изящни кристали, подобни на четирилистна детелина, сърце или природен пейзаж.
Оказва се, че водата има памет, тя помни всичко – от ледените късове по метеоритите, паднали на Земята съвсем в началото, до последната ми самотна еякулация. Тя, водата, е вечна и неизменима. Сигурно е Бог, който все така си брои колко ще издържи без въздух... И понеже ние сме преди всичко вода, е добре тя да циркулира в нас чиста и автентична, необработена и почерпена направо от земните недра. Водата от чешмата вкъщи не става за пиене – отъркала е металните тръби под земята, натъпкана е с хлор, а като всичко друго, за което се плаща, е силно комрометирана и даже поругана от този факт.
От известно време ходя на минералните извори край старата турска баня. Преди това влизам в супермаркет и купувам шише с минерална вода. Моментално я изливам на земята, за да освободя място за изворната. Бутилираната вода също е с влошено комерсиализирано качество – минала е през различни обработки, филтрации, третирана е с дезинфектанти, контактува с непървична материя, каквато е пластмасата. Докато подлагагам ръце под горещата струя и плискам лицето си, шепна наум: „Благодаря ти!” и „Обичам те” – точно както съветва проф. Емото. Вкъщи дори съм залепил надписани по тоя начин етикети върху друго пластмасово шише, което пълня тук от време на време.
Седя си вкъщи с празното шише и си мисля какви лицемери сме – аз и ти – които все сме много загрижени за околната среда и разчитаме водата да ни държи здрави и щастливи, а пък забрявяме ей така я чешмата пусната, я душа, а лампата светната или ядем лакомо, без да сме гладни, пред някой тъп телевизионен сериал. Мисля си още как бясната консумация ни отдалечи съвсем от Изворите на Живота, как вече не благодарим за охолството, ресурсите и любовта, а ги изискваме тук и сега, веднага, а пък ако не ни се дадат, се сърдим, че са ни нарушили човешките права. Сякаш неотменно човешко право е да громим природата и да пресушаваме океаните. Тъжният факт е, че в часовете на режим на водата или на тока, „бием” по държавата, а не се замисляме за малкия си частен свят. Такива ми ти и немити работи...
