Маймуни през зимата

Кет Стивънс има една песен (Father and Son), разговарят баща и син, старият казва: защото ти утре пак ще си тук, но мечтите ти няма да са... "Маймуни през зимата" е за три жени, които искат мечтите си днес и са готови да се борят за тях. Трите са във времето през 20 години.

Историята на Тана (Ангелина Славова) е от 2001, тя е готова на всичко, за да има деца. Нещата с Лукреция (Диана Добрева) се случват през 1981, тя иска всичко веднага, децата нямат значение.

Дона (Бонка Илиева-Бони) е от 1961, за нея повече от децата стои само любовта. Освен че са различни варианти на майки и любими, ги свързва и несвършващата българска зима на тъга, мизерия и несъстояло се щастие със знаците на политическото и битовото време. Зима, понякога свеждаща проблема на трите жени до оцеляване и продължаване напред, не до сбъдване на мечти. Тогава те й се съпротивляват всяка според силите си, за което е и филмът.

Да, в "Маймуни през зимата" има метафори, но за разлика от редовния български случай не те правят историите, а обратното. Тайната на успеха му (най добър филм от Източна Европа в Карлови Вари 2006, "Златна роза" във Варна, български филм на годината и предложение за "Оскар") е, че артопаковката не накърнява емоционалното му ядро.

Наред с премислената триделна конструкция, сънищата и визионите, субективната камера и "коментиращия" монтаж (изпълнени не клипово, а в добрите традиции на авторското кино на 70-те, Милена Андонова е с увереността на гена и е гледала правилните филми), "Маймуни през зимата" мисли и за зрителя. Всяка от историите (по три силни разказа на Мария Станкова) е със здрава мелодраматична линия, с релефни, оголени чувства, родени от реални мотиви, случващи се на земни и грешни жени, не на крачещи метафори.

Дона е първичната сила на живота, хубава циганка с три деца от трима мъже. Последният идва с любовницата си, за да й вземе и килима от порутената къща в предградията, докато децата хлипат в ъгъла.

Жените кълнат, съседите гледат сеир, москвичът с покъщнината боксува в калта, отговорът на останалата сама с децата и мъката си Дона е отчаяна песен към небето в празния двор. После се хваща да мие нощем улиците, продава тялото си, за да храни децата, но пази чиста любовта си към усмихнатия шофьор на цистерната (Асен Блатечки). В любовните им мигове сред маранята и разлюления на вятъра цъфтящ папур има поезия и виталност, отдавна забравени от българското кино. (Кой каза "Козият рог"?) Но шофьорът е прелетна птица, Дона е отново сама срещу манипулиращия (Филип Трифонов), или възползващ се от нея (Стефан Мавродиев) мъжки свят. Сама срещу живота, подобно героините от големите неореалистични филми. В изпълнението на Бони (голямото актьорско откритие тук) има инстинкт и киногеня, следи от Маняни и Лорен. Такава ще я запомним накрая - изправена пред съдбата си, неотстъпваща от мечтата за любов.

Мечтите на Лукреция са по-практични - кариера, софийско жителство, забременяване от нелюбим мъж. На нея са й оставени най-малко изходи под сюрреалистичния похлупак на зрелия соц. Когато среща истинската любов, не й стига кураж, разминават се. Вместо да слуша сърцето си, тя избира да се впише в схемата, поддава пред системата. Затова и наказанието й е най-жестоко - заради предателствато към женското начало и предназначение. Диана Добрева ("Златна роза" за актриса, във "Варайъти" сравниха излъчването й с картина на Модилиани) качва ролята към високата трагедия, стига трансово сливане с образа, познато от изпълненията й в "Сфумато".

При Тана има повече бит, сигурно защото времето е станало по-материално, мечтата й е сведена до една - дете на всяка цена. Със спокойна настойчивост, изпробвала явните и тайни женски начини, тя е готова накрая "да смени петела", но да стане майка. Ангелина Славова е крехкост и решителност в едно. Жертвата е съпругът, обичлив добряк, но със самолюбие, отключващо финално звяра (Валентин Танев с непознат диапазон). Катарзисната сцена между двамата е емоционалният връх на филма. Отплатата за Тана е възкресеният най-важен мъж в живота й в умаленото копие на сина. В нейното "Стани, Лазаре" има библейско ехо, а самият филм, изстрадано и затова без фалш, стига до жизнеутвърждаващо зърно, до пролука оптимизъм. Отговорността пред живота понякога е по-важна и от мечтите.

Думата дебют няма нищо общо с "Маймуни през зимата". Режисурата на Милена Андонова е с увереност, самочувствие и стилно единство, екипът й помага с всеотдайност. Контролът над компонентите върви заедно със спонтанността, филмът е с просмукваща атмосфера и ритъм, има енергия и замах. Те са и в мъжкия вокал, правещ плавен прехода между различните времена и съдби, когато думите са станали недостатъчни. (Пак "Козият рог"?) Когато живот и условност са се слели в едно.

Визията на Рали Ралчев традиционно е по емоционалния пулс на филма, продължава драматургията. Актьорската концентрация също е на предела (с единствено по-слабо звено френският гост).

Какво повече? Вторият филм на Милена Андонова.