Лятото на реката

„Ти събирай сивите, аз ще събирам оранжевите!", каза Марина на детето, коленичило до нея в бистрите води на реката, течаща до родното им градче. Събирането на разноцветни камъчета беше истинско забавление за децата. Всяка година Марина чакаше с нетърпение първия топъл ден от лятото, за да получи позволение от майка си да отиде на брега и да играе с приятелите си. Постоянно измисляха нови и нови забавления, а и по този начин изобщо не усещаха изпиващата жега, която беше характерна за градчето им.

Марина току-що бе навършила шест и това се очертаваше последното й безгрижно лято до започване на училище. Честно казано обаче, тя изобщо не мислеше за това, защото знаеше, че преди есента я очакват безброй игри около и в малката спокойна рекичка, чиито води бяха усъвършенствали уменията на Марина като безгрешна плувкиня. Най-хубавото бе, че нито една майка не изпитваше никакви притеснения, докато децата им се забавляваха около реката. Много от тях, начело с Марина, дори прекарваха някои от нощите си там, когато не можеха да се примирят с жегата. Носеха си одеала, които постилаха на самия бряг, лягаха върху тях и оставяха прохладния и свеж речен въздух да обгръща телата им, изтощени от целодневните игри. Понякога, когато не им се искаше да се прибират за обяд, си носеха кошници, в които всяко дете слагаше по нещо за ядене. Сядайки на скалите, споделяха донесената храна и току-що измислените нови идеи за забавление във водата. От време на време, когато виждаха изплувала риба, й хвърляха по някое залъче, след което я следяха с поглед, докато отново изчезнеше от хоризонта. Когато вече бяха заредени с нови сили, за броени минути почистваха всичко, изхвърляха ненужното в големи пликове и се връщаха към заниманията си. Традицията, да прекарват всяко лято по този начин, беше създала у децата силна привързаност към това място и беше породила огромната им любов към природата като цяло.

С времето, иначе спокойното градче, започваше да става все по-апетитно за целите на различните индустрии заради доброто си разположение и най-вече заради близостта си до воден басейн. Гражданите се противопоставяха всячески, но в крайна сметка на северния бряг на реката, за по-малко от месец, беше построена някаква сграда, с чието предназначение хората не бяха запознати особено. Скоро един човек излезе в пресата с думите, че въпросната сграда не би навредила на околната среда и тържествено обяви скорошното й пускане в експлоатация. От всичко това Марина разбра единствено, че гледката й към отсрещния бряг е развалена от някаква скучна, сива постройка, която, по нейните думи, беше абсолютно ненужна. Пренебрегвайки този факт, тя и приятелите й продължаваха да се събират край реката и да се радват на слънчевите летни дни по старому. Съвсем скоро градът започна да се пълни с нови хора, които се бяха преместили заради работата си в новооткритата сграда.

Известно време всичко си беше, както преди. Безгрижни игри, обеди на нагорещените от слънцето скали, нощи на брега и къпане в бистрата вода. Няколко пъти Марина забеляза нещо необичайно. В реката се носеха странни шарени предмети, които едва се виждаха в далечината. Тя и другите деца размишляваха върху произхода и вида им и накрая единодушно установиха, че това са някакви птички, ходещи по вода, дошли незнайно от къде. Една вечер тя се прибра вкъщи и въодушевено съобщи на майка си откритието за появилите се същества, които двете определиха логично като патета. На следващия ден тя стана преди приятелите си и отиде да нахрани „патетата", като беше взела от храната на папагалите, които имаше преди година, но реши да подари на най-добрата си приятелка. Когато слезе при реката, забави крачката си, защото видя едно от „пернатите животни" съвсем близо до брега и не искаше да го уплаши. Тихо и леко се приближи до него, и когато най-после го улови в ръката си, за да му се порадва, с изненада установи, че това не само не беше пате, а и на въпросния предмет имаше някакъв надпис. Взе опаковката и тичешком я занесе вкъщи да я покаже на майка си. В замяна на това Марина получи забрана да слиза да играе с приятелите си на реката, защото „вече е опасно", както казаха родителите й. Така, тя започна да прекарва дните си в двора или някъде в квартала с другите деца, на които също им бяха забранили да слизат на кея.

Мина повече от седмица, когато един следобед Марина не успя да надвие любопитството си по въпроса, защо довчера райското място около рекичката, днес е опасно за игра? Тя обу сандалите си и изтича долу. За момент помисли, че е сгрешила пътя, защото пред очите й се откриха жълто-зелени ленти, опънати по цялата дължина на брега, които предупреждаваха, че преминаването им би било „опасно". Отстрани бяха забити табели с гигантски удивителни знаци и също с надписи „опасно". Марина не знаеше какво точно става, но едно нещо детската й главица разбираше -- доближаването до реката по някаква причина беше опасно. Но с какво можеше това място, на което тя бе прекарала едни от най-хубавите си дни, изпълнено само с щастливи спомени, да бъде „ОПАСНО". Тази дума не спираше да препуска в невинното й съзнание. Отзад тя чу задъхания глас на майка си, която беше тичала до там, за да предотврати контакта на детето си с токсичната вода. Жената, сякаш в отговор на обърканите мисли на Марина, каза тихо: „Отровена е. Сградата отсреща е завод, който изхвърля отпадъците си в реката. Не бива никой да се доближава до нея." Детето разбра какво има предвид майка й, когато погледна с насълзените си очи телата на мъртвите риби, лежащи по сушата. А по цялата останала повърхност на водата плуваха малки шарени „патета", придружени с огромни черни и кафеви петна. Марина пое ръката на майка си и по детски се зачуди дали заводът знае какво причинява на нея и на другите деца, чиито лета никога няма да бъдат, както досега...

Най-голямата инвестиция в опазването на водите и природата в България е да гледаме на тях като на богатство, каквото всъщност са. А кой би навредил на богатството си?