Когато бях малък, със семейството ми често ходехме на село. Там живееха баба ми и дядо ми по бащина линия и дори когато родителите ни трябваше да се връщат в София, ние с брат ми оставахме чак до септември. Помня как ме беше страх от кокошките, как си играех със зайците и как все карахме баба да ни води на разходка в гората. Обичах нощите, когато изморени си лягахме и никой не говореше. Всички слушахме щурците и заспивахме всеки със своите мисли. Колкото повече природа имаше около мен, толкова по-малка нужда изпитвах да говоря.
После баба ми и дядо ми починаха и по една или друга причина спряхме да ходим на село. Сега къщата е празна и наскоро чичо се обади да каже, че е била разбивана, а и покривът вече се разпадал. Семейните ни пътувания вече отдавна ги няма. Баща ми не иска никъде да пътува. Майка ми иска да ходим в чужбина, а брат ми все още харесва курортите. Аз пък обичам да ходя по села или пусти плажове. Да пътувам на стоп с багаж на гърба и вечер да спя при щурците. Само че пусти плажове вече на практика няма. И щурците не са вече лесни за намиране. А последният къмпинг, на който обичах да ходя, сега е превърнат в комплекс от хотели. И все се питам „защо?".
Какво точно се случи, та нещата толкова се промениха? Баба ми и дядо ми починаха и всичко се обърна с главата наопаки. Вече никой не иска гори и щурци, вече никой не търси природата. Тя разбира се си е там -- за всекиго е фактор, но хората просто се стремят да я заобиколят, да я застроят и да я вмъкнат в чертежите си. Ако пък е на пътя им -- премахват гори, плажове, реки.
И всеки път като видя нов хотел на морето или пък поредната застроена зелена площ в София се питам едно и също: какво ги кара да се разграничават от природата? Защото хората рядко рушат нещо свое и рядко жертват нещо, за да създадат друго на негово място. Масово се търси разширение и завземане без да се мисли за каквото и да е разпределение. „Да имам много, да имам повече" -- това е днешното кредо. А баба ми и дядо ми не бяха такива -- те имаха, колкото им трябваше и не се мъчеха за повече, защото се смятаха за част от едно голямо цяло. Човекът и земята обвързани завинаги.
А тези днешни хора, които предполагам не са ходили на село като малки, май не се смятат за част от едно цяло. Никой не би консумирал себе си, нито пък почвата под себе си, ако съзнава че го прави. И все пак горите на България изчезват! И животинки изчезват. И пчелите намаляват. И климатът се променя. И колкото и да си мисля, единственият начин да си обясня това безсъвестно пренебрежение към природата е с факта, че масово никой не вярва или пък не вижда връзката между нас и Земята. Независимо дали си добър или лош, егоист или алтруист ако вярваш, че ти и природата сте взаимозависими, няма да я нараняваш, защото, наранявайки нея, нараняваш и себе си и тези, които обичаш.
Как се случи така, че забравихме кои сме и от къде идваме? Как така забравихме, че излизайки от нашето лично пространство, неизменно влизаме в нечие чуждо. Не можеш да вземеш без някой да даде. Всички суровини, които взимаме ни ги дава Земята, а нашият живот зависи от нея. Затова нека се грижим за природата като за наш дом. Вкъщи ако цапате -- чистите. А защо не го правите и навън? Или навън е нещо чуждо, нещо, което не е наша работа и следва някой друг да го прави. Да, ама не! Това, което според хората е ничие, всъщност е на всички ни, защото, за да има баланс, трябва колкото вземаме, толкова да даваме. Всички екологични проблеми на света са плод именно на резултата от това просто уравнение -- колко вземаш и колко даваш. За нещастие обаче това уравнение напоследък дава все по-отрицателен резултат. Какво ни струва да си изхвърляме боклука, където трябва? Какво ни струва да перем на по-ниска температура или да пестим вода? Ако всеки върши по малко, няма да се налага някой да върши много. Баба ми и дядо ми с малко усилия живееха в синхрон със заобикалящия ги свят. Не виждам защо и ние да не можем.
