Вече втори ден нарушават режима на водата. Отвратено излизам от банята и се запътвам към кухнята с намерение да прибегна до аварийния запас. Отварям хладилника и с изумление вадя празното шише от вратата. И тогава си спомням, че го изпих тази сутрин.
Опа... загазих!
Мъчително преглъщам. Ако гърлото на човек е път, по който се поддържа живота му, то при мен този път е запуснат, нажежен от палещите слънчеви лъчи и застлан със ситен чакъл, който стърже болезнено с всяко вдишване.
Но все пак е рано да се паникьосвам. Хвърлям поглед на часовника – 18:12. За колко време казаха, че ще пуснат водата днес? Май към половин час. Не помня точно. Откакто въведоха режима всеки ден я пускат в 18:00, но с течение на времето кранчетата пресъхват все по-рано и по-рано.
‘Няма вода.’ – казваха всички официални лица. О, и още много и различни приказки се изговориха по медиите: за режими, за порциони, за стратегическо мислене и разпределение на запасите, за проекти по превенция и планиране с идея; но в крайна сметка се казваше едно и също. Сушата напукваше всичко, всякакви политически фрази и научни термини се ронеха като изпечената пръст навън и под изпепеляващото слънце блесваха две думи – съвсем обикновени наглед, но в съчетанието си притежаващи смазваща тежест.
‘Няма вода.’
Към което от всички краища на света религиозни лидери добавяха: ‘Молете се!’
Отново поглеждам часовника – 18:25. Няма какво повече да чакам. Грабвам шишето с намерението да помоля съседа за малко вода, ако изобщо му е останала. И дано утре да спазят режима.
На път към вратата минавам през хола, където съм оставил телевизора да работи. Отново дават извънредни номинарски емисии – то май напоследък само това правят. В случая излъчват директно от Ватикана, където папата отслужва молебен за дъжд. Огромният площад е препълнен с народ, сляпо блъскащ се напред към базиликата, където раздават бутилки с минерална вода. Няколко редици полицаи отчаяно се мъчат да поддържат бегло подобие на ред. В долната част на екрана вървят информационни надписи, които дават представа какво се случва по света: ‘Пожарът в Лондон става неконтролируем’, ‘Скандинавските държави отказват да приемат повече германски бежанци’, ‘Япония строи още станции за пречистване на морска вода, обещава износ до две години’, ‘Антарктическите ледове ще се стопят с още 37% до понеделник, предвижда ООН’.
Отминавам и излизам навън, където слънцето весело ме посреща. Блести толкова силно, че въпреки тъмните очила мъчно виждам къде стъпвам. Слизам надолу по стълбите и пресичам бетонната площадка пред къщата. Жегата е убийствена. Едва съм излязъл и вече усещам как силите ме напускат. Решавам да си дам малко почивка и свървам към рехавата сянка на близката череша. Повечето й клони вече са изсъхнали, но самото дърво някак си е все още живо. Сядам в прахоляка, опирам гръб в ствола му и затварям очи. Ах, как само мечтая и за най-лек полъх сред зноя. Уви, въздухът дори не трепва. Не се сещам от кога не е духал вятър.
Всъщност дори не мога да си спомня кога валя за последен път.
Сред уютната тъма на затворените ми клепачи се зараждат видения, чудесни като мечти и недостижими като чудеса. С мъка изтласквам от мислите си образа на извор ледена вода, но пък се сещам за Райското пръскало така, както го видях преди години. Чудя се дали още го има?
Чудно нещо е човешката памет. Спомените са като мараня, трептяща над пътното платно на живота. Колкото и бързо да караш винаги нейде там, в самия край, се рее мамещ образ, който те унася и ти навява някак смътна тъга. И изведнъж осъзнаваш, че се носиш по лентата на миналото, все по-назад и по-назад, където призрачните образи на вчерашния ден милостиво връщат времето обратно и отново изпълват днешната реалност с цветовете на живота.
Сивата ивица пепел, сред която лежа, бързо позеленява и се превръща в толкова истински изглеждаща трева, че сякаш мога да я докосна. Малко по-нататък избуява редица цветя, които широко разтварят листенца и прикриват от поглед сивата къщна стена отвъд. Изведнъж от чашката на едно лале изпълзява пчела, разтваря крилца и полита нанякъде. Дори ми се струва, че чувам жуженето й, долитащо нейде много, много отдалеч.
А отсреща, където допреди миг се въргаляха отдавна мъртви и посивели стъбла, сега гордо се възправят стройни редици домати с толкова червени и сочни плодове, че дъхът ми секва.
И тогава бентът се отприща и бурната вълна ме залива.
Спомням си как като деца тичахме из квартала, катерехме се по огради и дървета, със смях ловяхме гущери и бубулечки и накрая изморено лежахме на земята, взирайки се в гонещите се из небесата тежки облаци и как тогава нищо не изглеждаше сложно, недостижимо или чисто и просто невъзможно.
Спомням си как татко ни обясняваше как се сади, как да полагаме грижи за малкото си дворче, как да го поливаме и как се радвахме, когато посятото от труда ни избуяваше за живот, а после майка излизаше да ни се кара, че ставало тъмно, закъснявали сме, всички да влизаме вътре и да се изкъпем преди вечеря и как дори татко усмихнато мълчеше пред лекия укор в гласа й.
Спомням си зимата с нейният бял плащ, който тихо покриваше нуждаещата се от отмора земя. Който е казал, че зимата е мъртъв сезон, е трябвало само да погледне всички следи, нашарили снега. А пък самият сняг имаше способността да изпълни всяко желание според умението на мечтателя, било то разгорещен бой с топки, снежен човек с морков за нос или дори цял замък.
Спомням си светът такъв, какъвто беше преди вечното лято с неговите безкрайни знойни дни и кратки задушни нощи.
И най-вече си спомням езерата, реките... и дъжда. ‘Богатство’ – ще каже човекът днес. ‘Даденост’ – щеше да рече вчера. Или не, всъщност и толкова нямаше да каже – мисълта дори не би преминала през главата му, понеже кога ли хората сме обръщали внимание на нещо, което считаме за даденост? Нима не оценяваме онова, което имаме, едва след като го загубим? Може би пък именно самата загуба, чувството за безвъзвратна отминалост е това, което ни подтиква да видим, да разберем, да съжалим. И да поискаме да се поправим, да върнем времето назад, пък било то и с един-единствен ден.
През съзнанието ми преминават още спомени, непрекъсната редица от образи на света преди – на неща, които съм виждал лично; и на други, за които само съм слушал и мечтал. И изведнъж осъзнавам, че няма неизпълними мечти така, както няма невъзможни чудеса, защото именно мечтата е майката на всяко чудо.
Само ако можехме да...
Часовникът ми изписуква и сепнато отварям очи. Часът е 20:00. Залезът е все още далеч, но помръкващата светлина идеално подчертава царящата изпепелена сивота там, където сякаш само преди миг властваше някогашното великолепие.
Уморено облягам глава на дънера на дървото и усещам как една самотна сълза пълзи надолу по бузата ми.
Кап.
За кратко се вглеждам в петънцето влага, отпечатало се в прахоляка до безсилно отпуснатата ми ръка. Осъзнавам, че не мога повече. Опитвам да се изправя на крака, да се махна оттук, но откривам, че вече нямам сили да направя дори това. Болезнено преглъщам и осъзнавам, че идващата нощ най-вероятно ще ми е последна. Но не самата мисъл е плашеща, а мрачното безразличие, с което я приемам.
Аз, човекът, загивам под сянката на умиращото дърво.
Отново затварям очи и се мъча да потъна обратно в спомените. В опит да забравя непоносимата жажда започвам да си танатикам наум мелодията на ‘Тих бял Дунав’ и милостивият образ на миналото нахлува в такт с песента. Мислено виждам златните вълни на тази някога велика река, делила страната ми от северната й съседка там, където днес има само голяма пясъчна ивица. Та дори мога да доловя мекият шепот на течението! Ето, че се разнася и топовният гърмеж на ‘Радецки’...
Но на ‘Радецки’ няма топове, нашепва ми тих гласец. Отварям очи, ала песента сякаш продължава да звучи в ушите ми. Ето отново! Нейде сред небесата се разнася тътен, какъвто отдавна не се е чувал над пресъхналата земя.
Вдигам поглед нагоре през сухите клони на все още живото дърво. Взирам се в безбрежната синева, тъй болезнено напомняща онова, що вчера пилеехме небрежно, а днес пестим капка по капка.
Взирам сеи чакам, а в очите ми вчерашният и днешният ден се размиват в едно…
