Капка по капка

В�а �ата, казват, е живот. И имат право. Дори като изключим всички биологически процеси в човешкото тяло; даже и да пренебрегнем значението й за онези процеси, свързани с контролирането на температурите, които поддържат живота на Земята възможен, то ние зависим от водата за всичко. Растенията, чиито плодове ядем (както и самите тях), животните, гъбите, ние -- водата е навсякъде във всичко живо. Но това са само общи приказки, които не са достойни не само за учебник от началните класове, но също така и за една сериозна дискусия. Значението на всяка капка е безспорно, но дали ние успяваме да го осъзнаем и чрез делата си да покажем, че го осъзнаваме? Благодарни ли сме за уникалната възможност, с която разполагаме днес, този най-незаменим ресурс да ни бъде достъпен по всяко време само с няколко крачки до банята или кухнята? Аз бих казал -- не!

Не мога да говоря от позицията на онези хора, които за да имат дори само мътна, пълна с бактерии вода, трябва всеки ден да изминават по десет, двадесет, а и повече километри, след което да носят на главите или гърбовете си тежкия, но същевременно безценен товар. Как да кажа, че ги разбирам, след като никога не съм бил в подобна ситуация? Аз съм представител на това, което често бива обозначено като „западното общество". От раждането ми винаги съм живял с мисълта, че водата е даденост; че от мен не се изисква някакво усилие, за да ми бъде достъпна тя. В градинките има чешми, има фонтани, в заведенията, в магазините тя се продава навсякъде (та и различни марки от нея), у дома да не говорим. Нашата страна е добре обезпечена на водни ресурси, градовете ни пък са добре снабдени с тях. Как тогава да не я приемеш като даденост тази течност, източник на живота?

Но... защото в много от хубавите неща има по едно „но"... понеже я приемаме като даденост, някак си не осъзнаваме колко е ужасно нейното разхищение! Минаваме по някоя улица, по която тече вода от някоя тръба и само си мислим: „Дано да успея да я прескоча! Дано да не се намокря!" Но задаваме ли си въпроса: „Колко литра от тази безценна субстанция са безвъзвратно загубени и какво е могло да бъде направено с тях?" Едва ли. А трябва! 

Ако в България дойде човек от онези държави, където водата е лукс, а чистата вода е нещо като легенда, то при вида на теча той положително би потърсил начин да събере в нещо тази вода, да я запази за пиене, миене, за нещо изобщо. А ние -- не! Това е въпрос на отношение. От една страна, казваме, че водата е безценна, че е абсолютно благо, без което животът е невъзможен, а, от друга страна, я оставяме да изтича по улиците като само се пазим да не ни намокри. Нали някой друг е виновен за теча и някой друг трябва да го поправи! Това е въпрос на отношение!

Всеки от нас носи отговорност за всяка капка вода, защото тя е еднакво необходима на всички ни и затова не бива да позволяваме да се хаби. Виждаш теч -- обади се да спрат водата, да дойдат онези, които разполагат с техниката да го поправят! Пасивната позиция, неангажирането с един проблем са най-добрите начини той да се задълбочи. Трябва ни промяна в начина на мислене. Да мислим и ние за водата като лукс е доста амбициозна задача. Но не е неосъществима. Не е нужно да загубим нещо, за да го оценим! По-добре е да го оценим, за да не го загубим!