Странно е как неизменното присъствие на водата в живота ни ни е превърнала в неблагодарни консуматори на литри и тонове, забравили съвършенството и ценността на капката.
Връзката ни с водата е изначална. Потапят ни във вода, когато ни кръщават, душите ни прекосяват река, когато се преселват в отвъдното. Някъде по земята реката е върховен бог, другаде водата е последния ни пристан. Тя е първо и последно причастие, защото само чрез нея животът е възможен и само тя е достойна да почете края му. Кръговратът й е символ на вечността и паметник на съвършенството. Съществуването й е доказателство за божествен промисъл, а липсата й се е приемала за божие наказание. Тя първа е разкрила собствения ни образ и се е превърнала в първото доказателство за интелигентността ни, когато сме се разпознали в отражението си. С нея сме калявали оръжията си и сме замесвали хляба си, както правим и днес.
Днес, когато тази връзка изглежда изтънена, ние възприемаме водата като даденост, като изконно наше право и притежание. Като насекоми се роим около нея, строим градовете и селата си до всеки неин извор. В захлас изтребваме обитателите на водата, сякаш отмъщавайки им, че са останали в прегръдката й, а ние сме излезли на сушата, само за да открием, че не можем без нея. Черпим безспир храна и ресурси от нея, изливаме боклуците и отровите си в нея и очакваме да се самопречисти. Дразним се, че това става бавно, защото ни принуждава да я филтрираме и пълним с химикали, за да я направим годна да утоли жаждата ни след поредното преяждане. Демонстрираме благосъстоянието си като я пилеем, канализираме я, искаме я укротена и спокойна, когато минава край нас и буйна и ревяща, когато тече в турбините ни. Мразим я и я проклинаме, когато яростно ни изличава от лицето на земята в изобилието и силата си, боготворим я и й се молим, когато трябва да напои посевите ни. Единствени ние от всички живи същества не се свеним да я използваме като средство за мъчение на себеподобни. Ние сме причината за недостига й и печелим пари от него. Бутилираме я, но я прахосваме. Консервираме я, но не я пазим. Рекламираме я, като наше произведение, а животът ни е започнал в нея. Предизборно я обещаваме като награда, прокламираме я като прогрес,в укротяването й съзираме цивилизация, а в намаляването й природен процес.
Измерваме я в литри, кубици и дори в пари. Мислим за нея глобално и в мащаба на индустриалното ни настояще и без капка жал забравяме за капката, докоснала напуканите от слънцето устни с живителната си целувка. Това сферично чудо на природата, което облича светлината в цветове, което в грохота на водопадите дарява въздуха с живителна сила, което, замръзнало, притежава магията на диаманта, всъщност върти воденицата на живота.
Водата не е безразлична към нас. В книгата си "Тайните послания на водата” японският учен Масару Ямото пише колко красива е нейната кристална решетка, когато "почувства" нашата любов, когато "чуе" една добра дума, една красива мелодия; колко пречистена, живителна става и как мъчително грозно се разрушава структурата й в допир с грубостта, жестокостта и бездушието.
Без да знаем, водата е наш етичен коректив, без да подозираме дори, тя съдбовно е свързана не само с физическото ни оцеляване, а и с духовната ни същност. Това още повече ни задължава да си върнем усещането за тази връзка усещането към капката вода. Необходимо е да започнем отново да мислим за нея като за благодат и благословия, защото бъдещето няма да е жадно за нас, ако ние не задоволим жаждата му за нея.
Хората трябва да си спомнят, че важните неща, всъщност се измерват в капки – капки пот за труда и усилията, капки сълзи от мъка и щастие, капки кръв, когато спасяват живот, капки роса, като свидетелство, че вчерашното утре се е превърнало в днес.
Егоистично трябва да я съхраним, защото нито едно наше достижение няма да има никакво значение без нея. Трябва да я има, за да не опровергаем Екзюпери, трябва да я има, за да не опровергаем себе си.
