Капка по капка

К�к �ката падна. Водата се бе оцветила в зелено – художникът започна да скицира гората. Днес си бе избрал по-различен пейзаж. Обикновено стоеше на брега на морето и рисуваше с часове – вълните, залеза, чайките... Нещата обаче се променяха – местата на Черно море, където можеше да се доближи до кристална вода, девствени плажове и разни сърдити животинчета, като рачетата, ставаха  все по-малко. В последните години туристите се увеличаваха главоломно, хотелите ставаха все повече и все по-празни, по плажовете бе по-вероятно да намериш фас, а не някое заблудено водорасло и водата изглеждаше все по-кафява... И не че никой не се сещаше да направи пречиствателна станция, просто на всички така им беше угодно. И по-лесно! А художникът тъжеше мълчаливо и бавно се изместваше към планините.

Тази седмица се отдаваше на пейзажите в Рила. Водата естествено продължаваше да присъства в рисунките му. Хората, които не се занимават с изобразително изкуство, може би не знаят, че за да нарисуваш добре вода, ти трябва много вода. Тя трябва буквално да се разплисне върху листа и ти да я събереш и оформиш с боите. И не винаги се получава! Ето защо само най-добрите успяват, а нашият художник е точно от тях.

Капката зелено се смеси с ултрамарина и доби цвят точно на реката пред празния бял лист. Малко бяло, и две капчици чиста вода, и готово – реката се изви на листа и се загуби в далечината. Напоследък водата се губеше не само в рисунките на художника. Все по-често спираха водата в апартамента му, а когато беше там, миришеше умопомрачително на хлор. От години не пиеше тази вода, а вече се чувстваше зле и когато се къпеше или переше с нея. Най-чистото в природата, това, от което има нужда всяко живо същество, все повече се губеше в индустриализирания модерен свят. И сякаш никой не забелязваше. Водата вече не беше най-важното нещо за човешкия организъм, а просто записка в графата прием на фитнес календарчето на човека. По-често можеше да намериш вода с вкус на киви, лимон или праскова, отколкото чисто питателно течност.

Чайникът изцвърча и прекъсна мислите на художника.Макар и лято, ранното утро бе особено студено и топлият чай щеше да е истинска награда. Когато отпи от препълнената чаша, художникът погледна напред. Пред очите му се извисиха зелените обширни ливади, тук там се срещаха и групички елхи и борчета, а реката се виеше като плетеница. Една жабка подскочи на големите обли камъни и наруши тишината. Щом четката попадна отново в ръката на художника, жабката се появи и на листа. Точно до нейния дом, водата.  Там тя си съжителстваше с много други гадинки, които се криеха под камъните и между  тревичките в реката. Да, водата бе дом, и то не само на жабката, но и на всяко същество на тази земя. Кой не се чувства добре, когато влезе в топло езеро или когато бяга под свеж пролетен дъжд?  Капките освежават, разхлаждат, стоплят, пречистват... Те са това, без което не можем, а приемаме за даденост и, за съжаление, замърсяваме всекидневно. Но тук, горе в планината, водата бе още чиста и истинска.

Художникът слагаше в една торбичка всичко, което можеше да замърси този рай. Прибра дори и мръсната от бой вода в една старо шише. Огледа се и осъзна, че не си личи, че е на това място е стъпвал човешки крак. И се подсмихна. Картината все още не беше изсъхнала и той я закрепи здраво на колелото си и пое по пътя надолу. Единствената си почивка, той направи до близкия минерален извор. Утоли жаждата си и откри, че не само той го прави. Две пчелички жужаха около водата. Художникът се засмя и продължи по пътя си.

И ето така, капка по капка, водата твореше живота...