С лед като завършва училище, заминава да учи изкуство и литература в Женева и Париж. В края на 60-те се установява в Лондон, където си намира работа в бутик и бързо се потапя в бохемската атмосфера на светските среди.
Модното му "просветление" идва през 1971 г., докато е на ваканция в Ню Йорк с приятелката си Палома Пикасо. Диана Вриланд, влиятелната редакторка на американския "Вог", го поканила на среща, на която той й показал няколко скици, вкл. на обувки. Вриланд била поразена от ексцентричния му вид - бил облечен в "отвратителен" памучен костюм на червени и бели райета, както и от скиците. Казала му, че трябва да прави обувки. И той я послушал.
Подобно на Карл Лагерфелд и Ив Сен Лоран интересите на Бланик се простират далеч извън обувките. Направо е невъзможно да се следи мисълта му, която бързо скача от тема на тема. Говоря без всякакъв контрол, просто бълвам думите, почти изпищява той.
В един момент обсъжда филмографията на британския режисьор Майкъл Пауъл и конкретно класиката от 1947 г. "Черният нарцис", а в следващия коментира абсурдно високите заплати на футболните звезди:
"Тези бедни футболни момчета с милиони и милиарди в сметката си! Аз съм един от малкото, които намират това за много тъжно. Те са се родили без нищо и изведнъж им се дава всичко. По мое време да си известен, това беше, защото си работил дълго и упорито. Сега хората просто искат да са приятели с футболистите. Това преминава всякакви граници."
И после неусетно се връща "у дома" и започва да говори за студентите си в Кралския колеж по изкуствата и затова, че има неща които е задължително да се знаят, и е негов дълг да научи младите на тях.
Всъщност Бланик живее в грешното време - той е поразен от дълбокото невежество, завладяло света около него. Само с няколко часа сън и малко шоколад той кипи от енергия и обикаля света, наглеждайки работата в студията си, като същевременно намира време да уважи и изисканите галавечери, макар да твърди за себе си, че е "не толкова социален". Такова обаче било естеството на бизнеса му.
Дизайнерът се отнася доста отговорно към славата си, част от която е заслуга на неговите "звездни" почитатели. По този повод той споделя: "Казват, че мразя "Сексът и градът". Пълни глупости. Ще съм благодарен до края на живота си."
Сред любимите му моделки, допринесли малко или много за известността му, са Наоми Кембъл, Кейт Мос, Туиги. Тези момичета са по-важни от дизайнерите, смята той.
Маноло е търсен много, но приема да работи само с няколко известни имена,
сред които Оскар де ла Рента (OscardelaRenta.com) и Калвин Клайн. Твърди, че харесва готовите да експериментират. Одобрява Долче и Габана, възхищава се на Азедин Алая, който създавал най-красивите рокли, останалото било боклук.
Но Маноло е доста критичен и към собствената си работа: "Понякога правя ужасни неща, които намразвам. Ако разгледате книгата ми, ще видите кошмарни скици. През 70-те правех модели с високи платформи - нещо като Франкенщайн при обувките."
За разлика от повечето в модния бранш "гуруто на обувките" притежава изцяло компанията си
и няма намерение да продава:
"Принадлежа единствено на себе си. Имал съм големи бизнеспредложения. Наистина големи. Но аз си гледам в моята градина. Добре съм. Нямам нужда от повече пари."
