Една различна приказка

М�к �кият принц се огледа озадачено. Не беше сигурен дали още се намира в пустинята на планетата Земя, или се е върнал в своя дом. Трудно му беше да различи пейзажа и виждаше само пясък, пепел и камъни. Малката роза със свито стъбло стоеше под жаркото слънце до купчината останки на неговата къща. Листата й лекичко потрепваха. Нямаше нищо живо на около, нито така мразените от него баобаби, нито дори малко зелено стръкче.

Не знаеше какво точно е станало, докато той беше на Земята, но смътно чувство му подсказваше, че нещо се е променило завинаги.

След миг осъзна! Трите вулкана бяха изригнали и бяха превърнали неговата малка планета в пустиня.

- Как оцеля, малка приятелко! – Попита той умиращото цвете.

Розата съвсем лекичко разклати листенце и принцът разбра, че ако не намери вода, тя ще загине съвсем скоро.

В този момент си спомни големите и непресъхващи океани и морета, които видя на Земята. Тънките сини линийки пресичащи сушата на длъж и на шир, напоявайки я с тъй необходимата течност. Многобройните водопади пръскащи наоколо и образуващи цветни проблясъци. Сети се за белите ледове, които, въпреки че намаляваха създаваха чувството за мощ и бял безкрай. За прохладните плажове с плискащи се вълни и плуващи рибки. За надигащите се рифове покрити с цветна феерия от живот. За силата на водата като цяло и за необходимостта от нея за оцеляването на всичко живо.

Знаеше, че на неговата планета не валят дъждове и не му оставаше нищо друго освен да потърси някое малко изворче изпод пластовете пясък, камъни и пепел.

Огледа няколко пъти малкият Астероид 325. И помен нямаше от вода. Разбираше, че трябва дълго да търси, ако иска розата да оцелее.

Времето минаваше и слънцето ту се скриваше, ту се показваше отново. Така обичаните залези, сега единствено му напомняха за оставащите минути.

Може би трябваше да се сбогува с малката роза и да замине завинаги от своя дом.

Може би трябваше да се върне на планетата Земя, да си посъди нова роза и да заживее там.

НЕ! Той знаеше, че хората на Земята водят всекидневна битка срещу своята планета и че един ден ще бъдат в същото състояние, както той е днес. Знаеше, че експлоатацията на ресурси и прекомерното използване на чиста вода ще бъде до време. Знаеше, че те се държат като „възрастни“ и не могат да усещат жалните стонове на природата, както го правеха децата преди да пораснат. Земята се задъхваше и с всяка минута умираше малко по малко. Всяка минута някъде пресъхва извор, а същевременно големите и сухи пясъци на пустинята напредват.

Знаеше, че ако хората не се променят, един ден техните деца няма да могат да оцелеят в една умираща Земя.

Яд го беше, че никой не го предупреди за настъпващата беда и не можеше да спаси своя свят. Не можеше да спаси своята приятелка и любов. Той обичаше истински, по детски, без да са му нужни ответна любов или материалност. Както обичаше своята планета без тя да му отвръща.Както обичаше малката взискателна роза. Както обичаше дори Земята с всяко зелено стръкче трева, всяка малка калинка, всеки камък и всяка морска вълна.

Тъгата го превзе! Той седна уморен до умиращата роза. Знаеше, че няма как да избяга, няма къде да отиде. Неговият дом беше мъртъв, а единствената близка планета –Земята също умираше с бързи темпове. Тя не можеше да помогне на себе си, още по-малко на него. Беше сам и изоставен.

Зарови лице в ръцете си. Сълзите бавно се стичат по бузите му. Всичко умираше, той умираше.

КАПКА ПО КАПКА дланите му се пълнеха. И докато осъзнаваше истината, сълзите започнаха да падат върху сухия пясък.