Ка а изплаках за пръв път, кога детските ми устни са се разтворили, за да поемат първото дихание на земния ми живот- вече двадесет лета аз слушам само разкази за този съкровен момент, който паметта ми е заличила безследно.
Аз знам, че това е била моята първа глътка въздух, с чийто вик някога съм поздравила света, а той на свой ред е поздравил мен.Първата ни среща наистина е била кратка. Един миг, останал в миналото. Колко мига са изтекли от тогава, колко секунди, дни и години са се раждали и умирали- аз вече не съм същата и светът не е същият. Ние сме се променили, станали сме други, а част от самите себе си сме забравили.
Не е ли време да си спомним за онези кратки секунди, когато знаехме, че животът остава завинаги свързан с глътката въздух, която разтуптява сърцето на милиони в един ритъм, в един пулс на човешкия ни свят? Нека надникнем у човека- ние самите сме такива, но умеем и да забравяме онова, което сметнем за необходимо.
Само за няколко кратки момента можем да сме изследователи от друга планета и да опишем (макар и с известен риск за отдалечеността на погледа ни) най-интелигентното същество на Земята и някои от „интелигентните" му навици спрямо обичния му дом, възпяван от хиляди прочувствени слова.Ако построим пирамида на потребностите на Homo Sapiens, може би ще повярваме на господин Ейбрахам Маслоу и ще повторим неговия модел без да се замисляме.
Най-горе ще поставим духовността, най-долу- нуждите на физиологията. Ако съставим пирамида на умствените възможности на живите същества на Синята планета, може би отново ще се съгласим със самооценката на хората и ще им отредим върха. Но тук нашите две пирамиди ще се нуждаят от доуточняване, защото няма да са напълно точни. Никой връх не е възможен без своята основа. Те са неразривно свързани.
А човекът сякаш често забравя за тази основа, улисан да се възхищава от собствената си необикновеност, самозабравящ се и по този начин самопринизяващ се. Прехласнат егоистично от себе си, той върви с главоломна скорост напред, погълнат от магията на своите изобретения, с които иска да воюва срещу ограниченията на пространството и времето. Прекрасен творчески подвиг, който обаче човекът сам не е способен да разбере, защото в даден момент, сътворяването на едно, води до унищожението на друго. Опиянен от своята независимост, алчността, а не интелигентността става негова спътница. А алчността превръща творчеството в унищожение.
Днешният човек рядко спира задъханото си темпо, за да поеме спокойна глътка въздух и да усети как се е променил ароматът й. Животворната глътка, въздухът от основата на първата пирамида, който приемаме за даденост- съзнаваме, че за нея има проблем, реален проблем, но освен да говорим интелигентно за него, не можем да поемем крачка към решаването му. И този проблем може да оспори и върховенството ни във втората пирамида. Когато ламтежите за господство чрез капитал завладеят ума и бъдат постигнати от един, те могат да приспят в опасен сън хиляди. Всеки миг, всяка секунда, всеки ден и година- милиони хора като залисани мравчици натискат едно копче и някое изобретение бълва своя дим в атмосферата.
Ликуващите от живот улици поемат забързания бяг и тежък дъх на безброй коли. Той бавно се прсомуква навсякъде, процежда се в хараната, водата, превръща някога обожествяваното слънце в пламнал тиранин. Тиранин, който нашето бездействие е създавало години наред. В пирамидата на нашите потребности въздухът е в основата. Неговото замърсяване е върхът и основата на най-наболелия общочовешки проблем, заради който биха могли да пострадат безброй много други живи същества освен самите нас. Милеем за живота си, а сами го опустошаваме чрез алчността си. Оправдаваме се със страх от внезапни и радикални промени, които биха могли да съсипят икономиката на света.
Защо стигнахме до тук? Може ли да се променим бързо и безопасна ли е промяната? Не можем дори да твърдим, че всички са готови да пристъпят към промяна, когато преходното и материалното са движещите сили за самосърханение в момента. Отстъпката от страна на един го превръща в лесна плячка в очите на друг. Такава изглежда хищническата природа на човека, неспособен да приеме своята мимолетност, да жертва нещо от себе си в името на света, в името на бъдещето на идните поколения от наследници. Когато егото застане над това да пребъдеш във времето, давайки част от себе си, когато страхът и алчността се „венчаят" едни за други, то дори и постепенно бързата промяна изглежда някак невъзможна.Сам човекът е трудно да се изправи срещу безбройните държавни машини, захранвани с горивото на капитала, от който са зависими.
Описваме тази зависимост като болест. Звънтежът на парите е като опиат, който подобно на наркотик приспива съвестта на хиляди хора, превръща я в робиня на този бич, за чийто звук спящите са определили думата музика. И безропотно приемайки това, ние рядко се замисляме какво бихме могли да направим- говорим, разказваме вдъхновени речи, пишем прочувствени трактати, сочим виновниците с пръст и се обличаме в безопасността на потока от слова. Той баче остава застинал, когато ние също сме такива. Думите са безмислени без действие.
Всеки ден жадно бленуваме просперитет и улеснение на живота си, затрупваме се с какви ли не невероятни изборетения, после ги изхвърляме, завъртаме ключа на колата, защото не искаме да ходим, потребляваме, източваме, изяждаме, вземаме- но нищо не връщаме, не възстановяваме. Поне в повечето случаи се държим така. Тровим въздуха, а после го поднасяме на себе си и онези, които идват след нас. Крадем милиарди глътчици въздух, а не се грижим правилно за сто от тях. Рано или късно обаче, когато организмът, който тровим, започне да умира все по-бързо, ние ще сме обречени и преди него. Ако онези, които разполагат с власт, не могат да променят нищо, то се приема, че човекът сам изобщо няма влияние. И в тези думи има капка истина.
Но ако продължаваме да им вярваме, ние самите ще се превърнем в тирани спрямо природата, спрямо въздухът в дорбовете си, спрямо атмосферата, която ни пази от гибелното влияние на директните слънчеви лъчения. Всеки от нас трябва да се промени. Сам човек е слаб, но в тълпата той е сила. Без една глътка въздух човек оцелява, но без няколко такива животът го напуска за около минута. Време е да оставим автомобилите да си починат, да живеем като част от този свят, като едно от милионите му колелца, които го карат да се завърти отново и отново пред нашите очи. Ако искаме да продължим заедно с него, е крайно време да направим някои жертви с „удобствата" си.
Дали можем да го направим е въпрос, чийто отговор би означавал какви сме всъщност, дали можем да съхраним себе си, дали онова, което наричаме цивилизация, не се закрепва на жестокостта и алчността и няма ли именно тя да се объре срещу нас. Превърнали сме творчеството на човешкия гений в унищожителна сила, а мястото му е именно там, където има проблеми за решаване. Нужни са средства за нови изследвания, нужна е и малко чиста мисъл и съвест, която отново да ни тласне към развитие. Въздухът повлиява на всичко. Неговото замърсяване е в основата на най-болезнените ни проблеми. Бъдещето, което виждаме в своите деца, захранваме именно с него. тровим го, постепенно го предаваме от любящите обятия на майкта, в ръцете на случайността и палещите слънчеви лъчи. Замисляме се, когато настане крайност и отчаяние.
През другото време лягаме удобно в леглото си, завиваме се на топло, ставме в свежестта на зората и поемаме отново- безметежно и нехайно. Един миг приветства новия живот и един миг може да го съсипе. А миговете пилеем с безхаберие, с каквото никога не бихме пилели имане. Нашите действия говорят за това какви сме. Дано и след много лета, когато поемем новия живот в ръцете си, да можем без свян и без чувство за вина да кажем простичко:
„Дишай!"...
Източник:
netinfo
