Ж ивотът на Земята е извървял дълъг еволюционен път, който в крайна сметка е дал началото на нас – уж интелигентния вид, който доминира на планетата. Но тук е нямало велик план или дизайн, а само случайност, природа и късмет. Животът на Земята е претърпял множество масови измирания, но винаги се е изправял на крака, отърсвал се е от прахта и е продължавал своя дълъг марш към сложните форми на съществуване.
Сблъсъкът с астероида Чиксулуб, който заличи динозаврите и подготви сцената за възхода на бозайниците, често обира заглавията на медиите. Но може да е имало и много по-доловими събития, които също са довели до измирания. Гравитационните приливи, генерирани от прелитането на обекти с планетарна маса или планети джуджета, може да са изиграли ключова роля в тези процеси, се посочва в нов научен доклад, пише Science Alert.
Даниеле Фарджион, теоретичен физик от Римския университет, посочва, че има предостатъчно доказателства за съществуването на популация от обекти с размерите на планети джуджета във външната част на Слънчевата система, сред които Плутон вероятно е най-известният представител.
Възможно е да съществуват хиляди или десетки хиляди такива обекти на елиптични орбити. Гравитационните смущения биха могли да изпратят някои от тях във вътрешната Слънчева система, където сблъсъци като този между Земята и Тея някога са създали Луната. Но много по-вероятни от челните сблъсъци са просто близките прелитания.
„Подобни преминавания може да са оставили силни приливни следи: гигантски вълни, мащабни вулканични епизоди, морски регресии, кохерентни метеоритни потоци и сериозни климатични смущения. Тези механизми биха могли да имат принос към няколко големи биологични масови измирания през последните 600 милиона години, както сочат някои особени корелации в геоложките данни“, пише Фарджион.
Фарджион обяснява, че големите масови измирания на Земята съвпадат с мащабни промени в планетарния климат, метеоритни сблъсъци и колосални вулканични изригвания. Корелацията е едно на ръка, но намирането на категоричните причинно-следствени връзки между тях е много по-трудно.
Макар да има изобилие от доказателства, включително иридиевата аномалия, че космически сблъсък е заличил динозаврите и е предизвикал масово измиране преди около 64 милиона години, причините за други подобни събития не са толкова ясни.
„При масовото измиране от перм-триас преди 251 милиона години обаче липсва както иридиева аномалия, така и голям метеоритен кратер. А това е най-голямото известно измиране в историята на живота, при което изчезването на видовете в глобален мащаб варира между 80% и 95%. Тук ние предполагаме, че приливните ефекти от обекти с планетарна маса, които преминават в близост до Земята, биха могли да причинят всичко това и да обяснят сложните геоложки записи на големите биологични масови измирания“, обяснява авторът.
Във вътрешната Слънчева система има много аномалии, които могат да бъдат приписани на прелитания, сблъсъци или улавяне на обекти с планетарна маса от външната Слънчева система. Уран е наклонен на една страна, което може да се дължи на сблъсък. Тритон, най-голямата луна на Нептун, изглежда е уловено тяло от Пояса на Кайпер.
А Късната тежка бомбардировка може да е била предизвикана от смущения вследствие на прелитането на обект с планетарна маса. Слънчевата система включва и няколко луни с ретроградна орбита – феномен, който все още чака своето обяснение.
„Преминаването на такива обекти близо до Земята е можело да генерира гигантски приливни вълни, мащабни вулканични изригвания и драстични промени в глобалния климат и морското равнище“, пише Фарджион.
Според новия научен труд някои доказателства за минали прелитания могат да се видят в системата Земя-Луна. „Изкопаемите корали показват, че темпът на намаляване на броя на дневните пръстени по време на годишните цикли (т.е. темпът на намаляване на броя на дните в годината) внезапно се е забавил в края на девонския период“, отбелязва Фарджион.
„Тъй като удължаването на деня се дължи на забавянето на ротацията на Земята под въздействието на добре проучените приливни сили на Луната, това означава, че в края на девона разстоянието между Луната и Земята внезапно е нараснало със значителна дробна част“, обяснява той.
Един сблъсък не би могъл да причини това, тъй като той е твърде внезапен и би довел до мигновена промяна. Но едно прелитане би могло. „Подобно отдалечаване може да е било индуцирано от приливно привличане при близко преминаване на гостуваща планета или луна“, обяснява Фарджион.
Това приливно привличане би могло също така да генерира глобални цунамита и мощни приливи, продължили с години. То би деформирало кората и би генерирало приливно нагряване във вътрешността на планетата, което на свой ред да задейства масивни вулканични изригвания.
Всички тези събития са се случили изключително отдавна и е истинско предизвикателство да се изчисли колко точно прелитания е имало и колко масивни са били обектите.
Юпитер обаче може да предостави ключ към разбирането им. Юпитер е леко наклонен по оста си и изглежда притежава неотчетен източник на енергия, който му помага да поддържа толкова висока повърхностна температура. Фарджион изчислява, че в своята история Юпитер е претърпял 16 сблъсъка с обекти с маса 0,5 от тази на Земята.
Историята на Слънчевата система е истинска главоблъсканица, а историята на Земята е не по-малко озадачаваща. Непрекъснатите открития на масивни обекти във външната Слънчева система показват, че те също са част от този пъзел. Ако са посещавали вътрешната Слънчева система, те са могли да отключат масови измирания.
И щом това се е случвало преди, може да се случи отново.
„Изводите за нас, хората, за да преодолеем едно евентуално такова измиране, са: дълбоко сканиране на космоса за откриване и на най-бледите далечни източници на планети джуджета, а след като бъдат открити, възможно най-бързо да се подаде сигнал за наближаващите събития“, пише авторът.
Ако обектът е по-голям от астероид и притежава планетарна маса, трябва да се подготвим по съвсем различен начин. Според Фарджион основната опасност би дошла от масивните приливни вълни, които биха залели планетата и биха вилнели в продължение на години.
„Приливното масово измиране, неговият темп и форма, могат също така да обяснят и известния Парадокс на Ферми. Къде са всички, или защо все още не са тук? Отговорът може да бъде, че животът е нестабилен и кратък“, заключава Фарджион.
Научният труд е представен на конференцията „Мултичестотно поведение на високоенергийни космически източници“ през юни 2025 г. Негов препринт е достъпен в платформата ArXiv.
Добави ни в предпочитани източници в Google
