П роучване на паметта от 2020 г. в списание Psychological Science установи, че когато са помолени да си припомнят информация, 76% от възрастните са направили поне една откриваема грешка, съобщават от Live Science.
Въпреки че точността на паметта на участниците в проучването като цяло е била "много висока", като около "93-95% от всички проверими подробности" са верни, изследването подчертава, че паметта на човек не е непогрешима. Неща, които никога не са се случвали, или събития, които са се объркали с времето, могат да станат реални в главата на човек, а знанието може да се изкриви или обърка.
Ефектът на Мандела е, когато много хора вярват, че нещо се е случило, което в действителност никога не се е случило. Тези хора са категорични, че могат да си спомнят инцидент или конкретно преживяване, дори когато то е очевидно невярно.
Името се отнася до масов фалшив спомен, включващ много хора, като този, в който мнозина твърдят, че си спомнят Нелсън Мандела, умиращ в затвора през 80-те години на миналия век. Всъщност Нелсън Мандела почина в дома си през 2013 г.
Терминът е въведен от Фиона Брум, самопровъзгласила се за "паранормален консултант", след като тя разбира, че други хора споделят спомените ѝ за смъртта на Мандела, докато е в затвора.
Ефектът на Мандела сега се използва за описване на колективна фалшива памет, която, макар и фалшива, е станала реална в умовете на мнозина.
И така, защо се случва това? Защо хората, които никога не са се срещали, могат да споделят еднакво погрешно схващане?
„Ефектът на Мандела изглежда е тясно свързан с редица добре известни феномени на паметта“, казва Тим Холинс, професор по експериментална психология в Плимутския университет във Великобритания.
Холинс нарече три подобни типа свързани с паметта феномени: „фалшива памет“, което е създаването на спомен, който не се е случил; "грешки в изходната памет", което е, когато някой забрави истинския източник на памет; и „изкривяване на въображението“, което е тенденцията да вярваме, че нещо е реално, колкото по-често или колкото по-ярко се представя.
Холинс също така посочи няколко социални елемента като примери за това колко погрешни могат да бъдат нашите спомени - като експеримента „съответствието на Аш“, което е, когато хората се съобразяват с определен възглед, за да се впишат в група, и „ефекта на дезинформацията“, което описва тенденция спомените на хората да се променят въз основа на последващи научения или преживявания.
Въпреки това, Холинс вярва, че явлението, което най-близо се доближава до ефекта на Мандела, е това на "същностната памет", което е, когато някой има обща представа за нещо, но не може непременно да си спомни спецификата.
„Сравнително лесно е да се обясни колко хора могат да стигнат до едни и същи грешки в паметта“, каза Холинс пред Live Science. „Например, много от техните спомени всъщност са адаптирани да отговарят на съществуващите им вярвания или знания“.
Въпреки че съществуват различни обяснения за ефекта и въпреки че има доказателства, че нашите спомени не са напълно точни и могат да се променят с течение на времето, някои, които са преживели ефекта на Мандела, са убедени, че това всъщност е доказателство за съществуването на паралелни вселени.
Холинс вярва, че в този случай хората, които грешат, просто не желаят да признаят грешката си.
„Хората са склонни да вярват предимно на собствените си спомени дори когато са изправени пред доказателства“, каза Холинс. "Може би това е форма на его-защита или когнитивен дисонанс."
Холинс каза, че хората избират да вярват, че тяхната погрешна памет е доказателство за паралелни вселени, за да „обяснят“ как могат едновременно да смятат, че имат силна памет, докато се сблъскват с доказателства за обратното.
И така, има ли шанс ефектът на Мандела да е доказателство за паралелни вселени? „Не. Това са глупости“, заключи Холинс.
