М алко неща болят така, както разбито сърце. Всеки се справя със загубата по свой начин – като излиза с приятели, слуша тъжна музика или намира ново хоби. Но един мъж избира нещо съвсем различно: да прекоси Великобритания с магаре.
В интервю за The Guardian, Адам Лий споделя необикновената си история:
Винаги съм имал силно изразено чувство за приключение. Лятната ваканция вкъщи означаваше, че родителите ми просто избутваха мен и сестра ми през входната врата, казвайки ни само да се върнем за хапване. Детството ми премина от безкрайни разходки из улиците на Хакни, Източен Лондон, до преходи, диво къмпингуване и автостоп по цялата дължина на Америка към края на двайсетте ми години.
Experience: I walked the length of the UK with a donkey.
— Colin McPherson (@germanocean) May 9, 2025
Read all about my friends Adam and Martin and their epic adventure through Scotland and England. It was a pleasure to photograph them recently for @guardian.https://t.co/un9mB418vN pic.twitter.com/BbRCwmyFbu
След като се завърнах в Ливърпул, започнах работа като фотограф и влязох във връзка. След раздялата ни години по-късно бях разстроен, но това отново събуди в мен жаждата за приключение, която бях оставил настрана. През лятото на 2016 г. поех самостоятелно по маршрут от 1600 км през Узбекистан, Таджикистан и Киргизстан. Тъй като не исках да се чувствам изолиран от магията и уюта на тези непознати места, изминах по-голямата част от разстоянието пеша.
Бавното пътуване ми даде уникалната възможност да срещна хора от най-различни среди. Когато се опитах да пресъздам тези изживявания във Великобритания, изпитах затруднение да създам връзки. В чужбина чуждестранният ми вид буди интерес у хората, докато във Великобритания се сливам напълно като 43-годишен бял мъж. Освен това не съм особено добър в започването на разговори с непознати. Затова, планирайки следващото си пътешествие – петмесечна разходка през Обединеното кралство – реших, че ако имам спътник, като товарно животно, ще бъда достатъчно интересен, за да ме доближават хората.
Открих магаре във ферма, наречена Alwood Donkeys. След няколко посещения собственикът ме подкрепи напълно да взема със себе си магарето. За разлика от сплотеното си стадо, то беше по-самотно. Позволиха ми да го кръстя и избрах името Мартин – на мой приятел. След седем месеца съвместна подготовка потеглихме на близо 1 120 км приключение от фар в Нос Гняв, най-северната точка на Хайлендс, до друг фар в Дорсет.
Бързо осъзнах, че разходките с магаре по крайградските улици на Уиръл по никакъв начин не подготвят човек за планините на Западна Шотландия. Пейзажът беше изключително труден — хълмист, блатист, с неизброими жилещи насекоми. Първите шест седмици се чувствах далеч от себе си и често се питах дали трябва да продължа, и дали Мартин изобщо се наслаждава.
Навсякъде където отидохме, разпръсквахме усмивки. Хората буквално се радваха, че срещат Мартин. Имаше и трудни моменти – случваше се да потъна в сълзи от безсилие. Един път се опитах да преведа Мартин през тресавище, но той категорично отказа. Потънал в кал, застина и не помръдна. Разочарованието ми бе голямо, дори му се ядосах, за което после се почувствах ужасно виновен.
Походът беше едно от най-предизвикателните неща, които някога съм правил, но не съм от тези, които се отказват. Вървяхме по пътеки, канали и шосета, преминавайки през Глазгоу, Ланкастър, Лийдс, Ливърпул, Глостър, Бристол и Дорчестър. Навсякъде хората реагираха позитивно. Мнозина се надпреварваха да ни помагат – предлагаха място за палатка във фермите си, давали са ни топла храна и кафе, окуражавали са ни. Никога никой не ме е отблъснал. Присъствието на Мартин ми отвори много врати; новата ми приятелка дори нарича това „да играя магарешката карта“. В крайна сметка осъзнах, че хората по природа искат да бъдат дружелюбни, но понякога просто им трябва извинение.
Този преход ми помогна да си върна вярата в хората и ми показа, че постоянното притеснение – например къде ще нощуваме – не решава нищо. Научих също, че връзката между човек и магаре се гради на доверие. Когато започнах да поставям нуждите на Мартин пред моите и му позволявах (до известна степен!) да диктува ритъма на деня, всичко стана много по-приятно. Изненада ме колко привързан стана Мартин – всяка вечер се гушкаше и главата му натежаваше все повече върху ръката ми.
Чувствах, че това не е краят на нашата връзка. Когато се завърнах, го купих. Все още живее във фермата, но аз поемам издръжката му и го виждам поне два пъти месечно. Оттогава сме направили още няколко разходки – една от Ливърпул до Блекпул, а скоро ни предстои едномесечен маршрут из Шотландия. Не само извървях цяла Великобритания, но и намерих приятел за цял живот – 15-годишното магаре Мартин.
