И ма научни открития, които променят медицината, и такива, които разтърсват самата дефиниция на живота. Кой е моментът, в който човечеството окончателно прекрачи прага на „божественото“? Отговорът ни връща към 27 февруари 1997 г., когато на страниците на престижното списание „Нейчър“ се появява кратко съобщение, което за броени часове преобръща представите ни за биологичната съдба.
Светът научава, че на 5 юли предишната година в института „Рослин“ край Единбург се е родило едно същество, което не е плод на среща между двама родители, а генетично копие на един-единствен индивид. Овцата Доли.
Доли не беше просто животно; тя беше биологично чудо, създадено чрез процеса на соматичен клетъчен ядрен трансфер. Учените Иън Уилмът и Кийт Кембъл успяха да направят нещо, което дотогава се смяташе за невъзможно в света на бозайниците – те взеха ядро от клетка от млечната жлеза на шестгодишна овца и го „рестартираха“, принуждавайки го да забрави старата си роля и да започне живота си отначало като нов организъм. Когато Доли за пръв път изблея в шотландската лаборатория, тя доказа, че специализираните клетки в нашето тяло не са затворена книга, а могат да бъдат пренаписани.
Емоционалният отзвук от публикацията в „Нейчър“ беше сравним с ядрена експлозия в общественото съзнание. Изведнъж научната фантастика се превърна в заглавие от сутрешните вестници. Светът изпита едновременно възторг и първичен ужас. Ако можем да клонираме овца, колко време ни дели от клонирането на човек?
Етичните дебати пламнаха с неподозирана сила, а заглавията попитаха дали не сме отворили кутията на Пандора, в която уникалността на индивида е заменена от серийно производство. Самата Доли, със своята вродена кротост, се превърна в най-известното животно в историята, носейки върху руното си тежестта на хиляди философски въпроси.
Животът на Доли беше по-кратък, отколкото на нейните посестрими – тя живя шест години и половина, борейки се с артрит и белодробни заболявания, което повдигна нови въпроси за преждевременното стареене на клонираните организми. Въпреки това нейното наследство е неоспоримо. Тя отвори пътя към регенеративната медицина и изследванията на стволовите клетки, които днес дават надежда за лечение на доскоро нелечими болести.
Днес Доли стои препарирана в Националния музей на Шотландия, гледайки посетителите със своите стъклени очи – вечен символ на дързостта на човешкия ум.
Февруари 1997 г. ни напомня, че науката не е просто трупане на знания, а огледало, в което виждаме своите възможности и своите страхове. Доли не беше просто опитно животно; тя беше началото на нова ера, в която границата между естественото и сътвореното се разми завинаги под микроскопа на историята.
- Счупеното перо на традицията и езикът, преобразен от закона
Историята на един народ се пише не само с мечове и международни договори, но и с мастилото на неговата азбука. Буквите са генетичният код на нашата култура. Датата 27 февруари 1945 разтърси самото съзнание на българина и промени завинаги начина, по който изглеждат думите ни върху белия лист.
Това е денят, в който в България със закон е въведена мащабната Правописна реформа. В условията на бурни политически промени след края на Втората световна война, новата власт решава, че българският език се нуждае от „демократизация“.
Но зад тази дума се крие болезненото разделяне с една многовековна естетика. С един замах на перото от нашата азбука са изхвърлени буквите ят (ѣ) и голям юс (ѫ). Тези знаци не бяха просто мастилени петна; те бяха мостовете, които свързваха съвременния български език със средновековното му минало и със старобългарската книжнина.
Реформата, прокарана от правителството на Отечествения фронт, цели да направи правописа по-близък до произношението, но цената е висока. Премахването на „двойното е“ (ят) слага край на един вековен спор между източните и западните говори, като налага строго правило за неговия изговор и изписване.
За мнозина интелектуалци и филолози от онова време това е акт на културно осакатяване. Те виждат в тези букви не излишна трудност, а символи на националното обединение, които са присъствали в книгите на Паисий и в първите вестници на Възраждането.
Емоцията около този закон е огромна. Представете си поколението, което е учило да пише „хлѣбъ“ с крайния „ер“ (ъ) – онзи беззвучен страж в края на всяка дума, завършваща на съгласна. Изхвърлянето на еровете от края на думите е възприето от традиционалистите като събличане на езика, като лишаване от неговото достойнство и тежест. За реформаторите обаче, това е премахване на „буржоазните остатъци“, което ще позволи на обикновения човек да се научи да чете и пише по-лесно.
Днес, повече от 80 години по-късно, ние приемаме съвременния правопис за даденост. Но когато разгърнем книга, отпечатана преди 1945 г., усещаме специфичния аромат на едно друго време.
Реформата от 1945 г. остава едно от най-радикалните събития в историята на нашата грамотност. Тя ни напомня, че езикът е живо тяло, което понякога страда от хирургическите намеси на политиката. Разбирането на този акт ни помага да осъзнаем защо днес пишем така и какво сме оставили в миналото – в името на простотата, но за сметка на една изгубена визуална памет.
Още събития на 27 февруари:
- 1870 г. – Със султански ферман е учредена Българската екзархия, възприета от властта за официален представител на българския народ в Османската империя.
- 1933 г. – В Германия е подпалена сградата на Райхстага.
- 1934 г. – Георги Димитров, Благой Попов и Васил Танев, съдени в Лайпцигския процес, са освободени от затвора Моабит.
- 1997 г. – В Ирландия се разрешават разводите
Родени:
- 280 г. – роден е римският император Константин I Велики
- 1873 г. – роден е италианският тенор Енрико Карузо
- 1902 г. – роден е американският писател Джон Стайнбек („За мишките и хората“, „Улица консервна“, „На изток от рая“)
- 1913 г. – роден е американският писател Ъруин Шоу
- 1932 г. – родена е британската актриса Елизабет Тейлър („Котка върху горещ ламаринен покрив“, „Внезапно, миналото лято“, „Клеопатра“, „Кой се страхува от Вирджиния Улф?“, „Укротяване на опърничавата“)
Починали:
- 1919 г. – умира съпругата на Хирсто Ботев Венета Ботева