И ма дати в българската история, които тежат в паметта ни като олово. Те не носят блясъка на победните фанфари, нито гордостта от великите ни триумфи, но са длъжни да бъдат помнени – като вечен урок за това как гордостта, заслеплението и политическото късогледство могат да разрушат и най-чистите национални идеали.
16 юни 1913 г. е точно такава дата. Денят, в който България, опиянена от чутовните си победи над Османската империя в Първата балканска война, сама прекрачва прага на собствения си ад. Денят, който съвременниците с горчивина ще нарекат „денят на престъпното безумие“.
Опиянението от Лозенград и Одрин
За да разберем драмата на този юнски ден, трябва да се върнем само няколко месеца назад. През есента на 1912 г. българският войник извършва истинско военно чудо. Превземането на Лозенград и Булаир, епичните боеве при Люлебургас и, разбира се, падането на смятаната за непревземаема Одринска крепост, смайват военните експерти в цяла Европа.
България е в икономически, духовен и военен апогей. Народът вярва, че заветният национален идеал – обединението на българите от Мизия, Тракия и Македония в границите на Санстефанска България – е на броени крачки от реализацията си.
Но зад блясъка на щиковете и победните викове на фронта се крие една мрачна и опасна реалност. Докато българската армия понася основната тежест на войната и лее кръвта си край Чаталджа, заграждайки пътя на османците към Европа, доскорошните ѝ съюзници – Сърбия и Гърция – тихомълком окупират Македония. Те бързо намират общ език и сключват таен съюз, насочен директно срещу София. В техните очи България е станала твърде голяма, твърде силна и твърде опасна за балканския баланс.
Капанът на дипломатическата изолация
Пролетта на 1913 г. заварва България в позиция на лъв, притиснат в ъгъла от глутница. Напрежението между София, Белград и Атина е достигнало точка на кипене. Настояването на българското правителство на Стоян Данев да се спазват предвоенните договори за подялба на Македония среща категоричен отказ от сръбска страна.
В същото време Букурещ започва открито да изнудва България, искайки Южна Добруджа като компенсация за „баланс на силите“. В дипломатическите кулоари в Санкт Петербург руският император Николай II прави отчаяни опити да свика арбитраж, за да спаси славянския съюз.
Но в София разумът вече е отстъпил място на гордостта. Цар Фердинанд I, подклаждан от войнствени генерали и нетърпеливи македонски дейци, вярва сляпо в непобедимостта на българското оръжие.
Настъпва фаталното разминаване: дипломацията ни чака Русия да отсъди справедливостта, докато военното командване в лицето на помощник-главнокомандващия генерал Михаил Савов е убедено, че един силен демонстративен удар ще принуди съюзниците да отстъпят. Този разлом между реалност и илюзия се оказва фатален.
Юнската нощ и фаталната заповед
В нощта срещу 16 юни 1913 г., без знанието на Министерския съвет и без официално обявяване на война, идва заповедта за настъпление. Четвърта и Втора български армии атакуват сръбските позиции при река Брегалница и гръцките части в района на Струма.
Целта, според замисъла на цар Фердинанд и генерал Савов, не е тотална война, а „политически натиск със силови средства“. Те искат да поставят Великите сили и съюзниците пред свършен факт преди арбитража в Санкт Петербург.
Но политическият хазарт се превръща в трагедия за часове. Белград и Атина само това и чакат – те веднага се представят пред света като жертви на вероломна българска агресия. Когато премиерът Стоян Данев научава за атаката, той изпада в ужас и нарежда незабавно спиране на настъплението.
Но колелото на историята вече е завъртяно. Заповедта за отстъпление само внася хаос сред българските редици и амбицира противниците. Сърбия и Гърция преминават в масирано контранастъпление. Капанът щраква, а България остава абсолютно сама срещу всички.
Крахът на една национална мечта
Само две седмици по-късно кошмарът става пълен. Възползвайки се от оголените български граници, Румъния включва свежите си дивизии във войната и навлиза необезпокоявано на юг, достигайки почти до София.
От изток Османската империя нарушава Лондонския мирен договор и си връща Одрин, подлагайки тракийските българи на жестоко клане и прогонване. Българският войник, въпреки че показва чудеса от храброст и за пореден път записва златни страници при Калиманци и Кресненското дефиле, няма физическата възможност да воюва на четири фронта едновременно.
На 28 юли 1913 г. е подписан Букурещкият мирен договор. България претърпява първата си национална катастрофа. Отнети са Южна Добруджа, голяма част от Македония и Одринска Тракия. Вместо национално обединение, страната ни осъмва с разкъсани земи, съсипана икономика и стотици хиляди бежанци, които търсят спасение в пределите на родината.
- Пътят към безсмъртието на Тодор Каблешков
Тодор Каблешков е най-чистото, най-романтичното и същевременно най-трагичното лице на Априлското въстание. На 16 юни 1876 г. в габровския конак угасва този едва 25-годишен младеж, който само няколко седмици по-рано беше разцепил мрака на робството с пламенния зов на „Кървавото писмо“.
За да разберем личността на Каблешков, трябва да погледнем към родната му Копривщица. Роден в заможно, влиятелно бегликчийско семейство, той има пред себе си пътя на бляскавото бъдеще, парите и спокойния живот. Образован в престижния Галатасарайски лицей в Истанбул, владеещ перфектно френски, гръцки и турски език, младият Тодор бързо прави впечатление със своя интелект. Като телеграфист и началник на гара Белово по-късно, той има сигурна кариера в пределите на Османската империя.
Но под елегантните европейски дрехи и изтънчените обноски на копривщенеца бие сърцето на непримирим бунтовник. Каблешков е поразен от тежкото положение на своя народ и отхвърля чиновническото спокойствие.
Когато Георги Бенковски и апостолите на Четвърти революционен окръг пристигат в Тракия, те намират в лицето на Тодор най-отдадения, организиран и идеалистичен ръководител на местния комитет. Физически болнав, страдащ от туберкулоза, Каблешков притежава воля от стомана, която подчинява всичко на една-единствена цел – Свободата.
Пролетта на 1876 г. и крилата на Кървавото писмо
Съдбата решава точно на Тодор Каблешков да се падне тежката, но историческа отговорност да обяви волята за живот на цял един народ. На 20 април 1876 г., поради предателство, в Копривщица пристига кървавият Неджиб ага, за да арестува бунтовните първенци. Пред заплахата делото да бъде посечено в зародиш, Каблешков не се колебае. Той повежда четата, напада конака и лично ликвидира мюдюра.
Часове по-късно, с ръце, които все още треперят от барутния дим, но с ум, устремен в бъдещето, той написва легендарното „Кърваво писмо“ до Панагюрище. Подписано с кръвта на убития османски висш чиновник и подпечатано с думите „Братя, възставайте!“, това писмо се превръща в най-мощния и съдбоносен документ на българската революция. То отприщва вълната на въстанието, която ще удави Тракия в кръв и пожари, но и ще постави българския въпрос в дневния ред на Европа.
Голготата в Тратеник и мрачните стаи на конака
След жестокия и безмилостен разгром на въстанието от башибозука и редовната османска армия, за оцелелите апостоли започва дълъг и мъчителен път на страдание. Копривщица е спасена от опожаряване срещу огромен откуп, но Каблешков е принуден да бяга. Заедно с малка група съратници, сред които е и Найден Попстоянов, той се отправя към Стара планина, надявайки се да достигне Румъния.
Балканът обаче се оказва студен и безмилостен гостоприемник. Измръзнали, гладни, дезориентирани и преследвани от потери, въстаниците са предадени от местни овчари в Троянския балкан, близо до местността Тратеник. След кратка схватка Каблешков е заловен.
Започва неговата лична Голгота. Превеждан от град на град – през Троян, Ловеч и Търново, той е подложен на тежки разпити, обиди и унижения. Османските следователи са поразени от смелото поведение на този млад, изнемощял, но горд българин, който отказва да моли за милост и поема цялата отговорност за бунта върху себе си.
Последният куршум в Габрово
През юни 1876 г. конвоят с пленените въстаници спира в Габрово. Каблешков е затворен в местния конак, откъдето по-късно е трябвало да бъде отведен в Пловдив за публичен съдебен процес и неизбежна екзекуция на бесилото.
Но Тодор има друго виждане за достойнството на един български апостол. Той е видял смъртта на другарите си, видял е пепелищата на Тракия и не може да допусне да бъде разкарван като панаирджийско животно пред очите на поробителите, за да приключи живота си на въжето.
На 16 юни, възползвайки се от момент на невнимание на един от пазачите си (заптиета), Каблешков успява да издърпа револвера от кубура му. Преди стъписаните турци да успеят да реагират, 25-годишният копривщенец насочва оръжието към слепоочието си и натиска спусъка.
Куршумът слага край на земния му път, но отваря вратите към безсмъртието. Със своето самоубийство Тодор Каблешков лишава османската власт от зрелището на неговата екзекуция и доказва, че този, който е написал „Свобода или смърт“, е готов да изпълни завета си до последния си дъх.
Още събития на 16 юни:
- 1963 г. – Изстрелян е „Восток 6“ със съветската космонавтка Валентина Терешкова на борда, която става първата жена, летяла в космоса.
Родени:
- 1313 г. – роден е Джовани Бокачо, италиански писател
- 1829 г. – роден е Джеронимо, индиански вожд
- 1925 г. – роден е Георги Парцалев, български актьор
- 1937 г. – роден е Симеон Сакскобургготски, цар на българите и министър-председател на България
- 1971 г. – роден е Тупак Шакур, американски музикант
Починали:
- 1890 г. – умира Коста Паница, български офицер
