Младите не мислят така
Това, от което се нуждаем, извинете, е не просто живот per se, а живот в съответствие с ценностите.
***
В противен случай попадаме в хипотезата на тотална деетизация.
***
Вид сартъров разпад на ценности, които – закономерно или не – водят до прословутата му погнуса (“La Nausée”), в нашия случай – от самия обществен живот, от политическото. Между другото, заглавието е брилянтно, защото съдържа в себе си порива за гадене и повръщане от нещо, а не просто интелектуална погнуса.
***
Това е повтарящата се тема на всички "обективни идеалисти" - древни, средновековни и съвременни. Платон я провъзгласява, когато приписва ултимативната реалност на "идеи" или "форми", завършили йерархично във "Формата на Доброто", дори когато описва добрия живот като търсене и постепенно "участие" на човека в "Доброто" – което, телеологично, да води до щастие.
***
Аристотел обаче твърди, че добродетелта зависи от познаването и съобразяването с крайната рационалност на нещата; щастието е продукт на предхождащата мъдрост.
***
Дали изобщо я притежаваме?
***
Въобще, да ви кажа, мен страшно ме съмнява концепцията за щастие, дори във философски смисъл – защото от перипатетиците през Тома Аквински та чак до някой като Хюм или Уилям Джеймс под това се разбират съвсем различни неща.
***
Вследствие на което аз слагам 10 евро на Хайдегер (при въобразен идиотски невъзможен коефициент), защото и у мен живее един модернистки, кисел и неприятен немски „шайскопф“, който смята, че културата на щастието на всяка цена ни съсипва като групова психология.
***
Но да, днес е трудно за предхождащата мъдрост – доколкото я има, тя не е аристотелова per se, а някак търси трескаво към коя европейска програма или партия да се подслони.
***
Защо? Защото е забравила удобно, че всички средновековни мислители, с изключение на номиналистите, са били "реалисти" тъкмо в средновековния смисъл на думата, като са настоявали за трансхуманната реалност и значимост на "ценностите" на красотата и справедливостта, истината и светостта, „прогледнати“ отвъд античните критерии за красиво мислене.
***
И някои дори са умирали заради това.
***
Според тях, средновековните, всички тези ценности имат онтологични корени във висшата реалност или битие.
***
Кант по-късно, по свой начин, изразява същото убеждение. Но как да вярваш на човек, дет цял живот не е излизал от собственото си село (смеещо се човече).
***
Тук ще се включа и аз като философ: мястото и смисълът на добродетелта е добрата воля, а волята е добра само тогава, когато се подчинява на моралния закон, който е закон на “nous”-а, на осъзнатия разум, гарниран с картезианско съмнение. В този смисъл щастието зависи от добродетелта, но не автоматично, а по силата на божествения “fiat” (не колата, за Бога, другото, c’mon).
***
Т.е. Бог по някакъв начин, в дългосрочен план, възнаграждава добродетелта с пропорционално щастие. Съвременните идеалисти - германски, британски и американски - също по различен начин защитават независимата реалност на ценностите, възможността за валидна оценка и зависимостта на щастието от мъдростта и добродетелта.
***
(Добре, ето: „fiat“, на богобоязвлив латински, означава „ще (пре)бъде“; и колата е кръстена точно на това.)
***
Трудно е да се види как може да бъде разрешен спорът между "субективистите" и "идеалистите" (ако използваме два удобни обобщаващи термина). Нормативният компонент в човешкия опит може да бъде интерпретиран и по двата начина с голяма достоверност.
***
Ако започнем с една от двете нагласи, всички релевантни данни от опита позволяват тълкуване в тази рамка. Удовлетворяващият опит включва и одобрение на "обекта", който е удовлетворяващо срещнат.
***
Но това е и двусмисленият емпиричен, хегелов "гещалт", който се интерпретира по толкова различен начин. Дали "усещането" за щастие диктува "намирането", или ние "чувстваме" това, което наистина "намираме"? Дали намирането ни е по-скоро привидно, отколкото реално? Дали всъщност не намираме, а само несъзнателно проектираме чувства? Или, обратно, "чувстваме се добре", защото наистина откриваме ценности? Дали ценностите всъщност са някак независими от нас, сякаш очаквали да ги открием?
***
Накратко, ценностите ли са източникът, или пък са субпродуктът на нашите удоволствия и щастие?
***
Съществува и трети начин за анализ на този ш*бан "гещалт", алтернатива на исторически упоритото "или/или". Не може ли ценността да бъде възникващ, неизразим продукт на опита на динамичния „Аз“ в динамична връзка със "света" на постоянството и промяната? Добре, този възглед не дава приоритет нито на щастието, нито на обективната ценност, а на процеса на преживяване; ценността е епифеноменалният продукт на срещата на човека с нещата, белегът на сродяването на съзнателния „Аз“ и неговия обект.
***
Тази конгениалност, съпреживяване, хармония или връзка се регистрира афективно в чувството за удоволствие - и когнитивно в преценката, че срещнатият обект е "добър", но това, което единствено е действително "добро", е конгениалността или хармонията на Аз-а.
***
Това е вид трета алтернатива, която придава приоритет на онова, което преди това нарекох "живот". Т.е. това е позицията, която бих искал да разгледам по-нататък. Какво означава в този контекст терминът "живот"? Какво е неговото "онтологично" значение?
***
Нека започна с един цитат от Тилих. "Онтологията - казва той - е основата на метафизиката, но не и самата метафизика. Онтологията задава въпроса за битието, т.е. за нещо, което ни е присъщо във всеки един момент. Тя никога не е "спекулативна" в смисъла на (неоправдано) лошия смисъл на думата, а винаги е дескриптивна, описвайки структурите, които се предполагат при всяка среща с реалността.
***
В този смисъл онтологията е аналитична. Тя анализира срещнатата реалност и се опитва да я разбере. Т.е. онтологичната проверка включва призив за интелигентно разпознаване на всички „репери“ на реалността, но и на абстрактното.
***
Тук впрочем да напомня: знаете онова за кое е най-великото откритие в историята на човечеството. Едни казват „колелото“, други – „електричеството“, трети шегобийци – „нарязания хляб“. Аз съвсем сериозно мисля, че е абстрактното мислене.
***
То не се е случило веднъж, то е метаинтелектуален процес от Късния Рененанс насам.
***
Разграничението на Тилих между онтология и метафизика поражда различни проблеми, които не искам да разглеждам тук. Цитирах този пасаж само за да разгранича (а) опита да се идентифицира и опише основен компонент и (б) опита да се интерпретира този компонент в систематичен метафизичен контекст.
***
Моята настояща грижа не е да „преподавам“ метафизика, а да идентифицирам и опиша, доколкото е възможно по-основно, това, което е смътно посочено и обозначено като "живот".
***
Каква тогава е онтологичната същност на живота, на това да бъдеш жив, ще попитате? Какъв по същество е този процес, който всяка метафизика трябва по свой начин да обясни и да се опита да интерпретира възможно най-адекватно?
***
Ще опитам да отговоря следващия път, а сега ще кажем така: нашата интелектуална задача изглежда опростена, и тя е да направим така, че когнитивният пигмей да нарасне на ръст, доколкото е възможно.
***
Има и една масова прослойка, с която трябва да се работи – аз си я наричам „сеир будала“, т.е. немалък стратум, при който сензационалисткото доминира над рационалното. Сред тях са жадните потребители на безценно инфо тип „развежда ли се пак Благой“ или „вече ни превземат чрез изкуствения интелект“.
***
Да ги наречем, за удобство, „агогнитариат“. Все повече ми се струва, че не бива да им се подиграваме (макар голяма част от тях да са жертви на руското „победобесие“), а да обясняваме, че българското мислене може и не бива да бъде във вечен страдателен залог.
***
Да повторя: българското мислене може и не бива да бъде във вечен страдателен залог.
***
So it goes.
NB: Адвокатите на „Нова Броудкастинг Груп“, много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение.
