С ъбудих се една сутрин. Слънцето вече ме галеше с лъчите си. На клонче, от съседното надвесено дърво, пееше малко птиче. Ооо, колко е хубаво, започва един прекрасен ден. Но какво да правя? Тук всичко ми е добре познато и малкото птиче, и дървото – гледам ги и им се радвам всеки ден. Ще се поразходя.
Така започна моето пътешествие. Доста път изминах, минах покрай една гора. Хм, какви стари дървета има тук. Много са високи, чак слънцето не се вижда. Освен крясъка на птиците и тук-там пропукване на съчки не се чува нищо. Долавям звука съвсем близо до мен. Приближава. Кой е? Сърна с малкото си. Лъскавата й жълтеникаво-червена окраска придаваше чар на зеленината около нея и сърнето. Грациозната й стойка впечатлява. Гледа неспокойно. Постоянно се озърта. Притихвам, за да не я изплаша. И ето приближи. Малкото сърненце започна да припка игриво. Камъче изпука и изхвръкна изпод копитцето му. Изплашиха се и хукнаха. Радвам се, че не беше от мен. Хубаво ми е. Усещам трептене в тялото ми. Сякаш рибки ме гъделичкат. Толкова ми е зелено, но ми е студено. Ще продължа нататък. Пътешествието ме изпълва със сила. Харесва ми, усещам, че ставам по-голяма.
Реших да направя един завой. Но какво е това? Най-голямата сграда, която съм виждала. Цялата е от стъкло и как се отразяват лъчите. Колко много слънчеви зайчета има по мен. Играят си и в прозорците на съседните постройки, те са много шарени. Обичам цветовете. Каква е тази музика? От къде идва? Движа се към нея. Ето от къде идвала. Малко корабче превозва пътници. Всички се захласват по околностите, помахвам леко за поздрав. Никой не ми отвърна, само една жена, която говореше на всички даде знак, че ме забелязва. Всички са толкова весели, по лицата им има усмивки. Каква глъчка. Отминават – те по техния път, аз по моя.
Знаете ли, харесва ми да пътувам. Но май ще трябва да поспра. Слънцето догаря. Голямо и червено уморено въздиша, сякаш под мустак, образувал се от няколко облачета. Ще си почина и аз. Красива е нощта. Поглеждам към звездите, толкова са далечни и изглеждат спокойни. Блещукат си някак заигравателно, с насмешка над всичко земно. Единствените нощни свидетели на хорските неволи. Докато си мисля, усещам, че ги докосвам, ето още малко и ще хвана една…..но…..какво…какъв е този шум пак? В съседство някакъв камион изморено бучи, едва не клекнал от това, което превозва. Зад него малък автомобил, от който слязоха хора. И камионът спря. Учудено гледам това нощно движение, защо като мен не поспрат тези хора? Един мъж закрещя: „Тук, тук. Никой няма да забележи.”
Аз гледам. Не, недейте, спрете. Но какво правите. Не изливайте тези бидони тук. Мирише ужасно, ооооооохххх, каква е тази смрад. Рибките пак се появиха да ме гъделичкат, но този път не ми е приятно. Не ми харесва. Ужасена съм. Чувствам се мръсна. Не разбирате ли какво правите. Ужасена побягнах, не искам да съм повече на това място. Нощта премина. Помислих си, че сънувам, но не – все още усещам миризмата, чувствам се като отровена. До мен се приближи жена. Плачеше. Исках да я попитам дали е видяла това, което се случи през нощта, но тя заговори първа.
„Боже, мили, спаси детето ми. Много е болно. Докторите казаха, че бактерията се е разпространила навсякъде. Вече не могат да го излекуват.” До нея се приближи мъж и я прегърна нежно. „Не плачи!”, каза той.
Но почакайте, това беше онзи същият, от снощи. Бясна съм. Всичко се връща. Боли ли те? Заслужаваш си го. Исках да го смачкам. Но към мъжа и жената се приближи старица. Заговори ги. Не чувам. Яростта бушува в мен толкова силно, че заглушава разговора им. Чух последните думи на възрастната жена „Тръгнете нагоре по реката. В началото при извора водата лекува всичко”. Тръгнаха си. Не успях да изразя възмущението си от постъпката на мъжа. Не видях и на къде тръгнаха. Но, почакайте, връщат се. Мъжът беше с детето. Тръгнах след семейството. Картините се сменяха. Редуваха се красиви сгради, корабчета, гори с вековни дървета. Спряха. Но това място ми е познато – ето птиченцето, което ме събужда всяка сутрин. То отново е кацнало на обичайното клонче. Слънцето красиво припича. Толкова е тихо и спокойно. Почувствах себе си. Почувствах се. Значи тук им каза да дойдат старицата. Под пеещото птиче, родителите напълниха шепа вода на детето. То едва отпи. Все пак леко отвори очи. Погледите на родителите светнаха. То прошепна твърде слабо „Много е вкусна водата…” Жената пророни през сълзи „…. и лековита….”, а мъжът на ум се закле никога повече да не излива от опасните химикали в онова малко езерце, образувало се от затлачените води на реката. Гласът на детето му го извади от мислите му: „Това моята река ли е?”, „Да, момчето ми, това е нашата река!” Целуна го бащата.
Да, човече. Тази история има щастлив край. Аз съм вашата река. Аз съм кръвта, която тече във вените на Земята, така както кръвта тече във вените на твоето дете. Пази мен, за да не се налага да спасяваш него.
