10 януари. Зимата е студена, правителството е в оставка. Президент е избран, но още не е встъпил в длъжност. Държавата е във властови вакуум. Но приликите между януари 1997 и 2017 спират дотук. Премиерът в оставка е Жан Виденов, а Георги Първанов току-що е поел БСП. Новият президент е Петър Стоянов.
MOVE.BG Заедно променяме България
Към декември 1996. България е държава във фалит, неспособна да изплати външния си дълг. Годишната инфлация е 310,8%, т.е. животът е поскъпнал повече от трикратно за една година. 19 банки – една трета от сектора – фалират през икономическата криза от 1996–1997 и с тях се изпаряват дълговете на т.нар. „кредитните милионери“, както и спестяванията на стотици хиляди граждани. Левът се срива, средната заплата става 5 долара. Магазините са празни, настанала е зърнена криза и хляб се купува с купони.
Това отключва вълна от протести из страната. На 10 януари 1997 студентите от Софийския университет се събират пред Народното събрание. КТ „Подкрепа“ обявява втора национална стачка, по-късно към тях се присъединява опозицията. Привечер парламентът е обграден от жива верига. През нощта се стига до насилие. Към парламента политат камъни, депутатите са евакуирани. По-късно ще се появят версии, че щурмът на парламента от 10-ти януари е оркестриран от службите, за да злепостави демонстрантите. Участници разказват, че автобуси с полицаи са докарани от страната, за да бият разотиващите се демонстранти по страничните преки. Има ранени, включително депутатът и бивш премиер Филип Димитров, който се озовава в Пирогов с шевове и бинт на главата, редом с други бити. Целта е да се предотвратят по-нататъшни протести. Но на следващия ден хората се връщат на улицата, с концерт и със слоган „Ние сме студентите, нас не ни е страх!“
Протестите продължават през целия януари. Барикади са издигнати на ключови кръстовища в София. Пътят към гръцката граница също е преграден. Страната остава блокирана до 4 февруари, когато БСП връща мандата и е постигнато съгласие за предсрочни избори. Пред Александър Невски се провежда „Митинг на победата“ и от стълбите лидерът на опозицията и бъдещ премиер Иван Костов гръмва бутилка шампанско.
Според активно отразяващия събитията оператор Красимир Михайлов бунтът и гневът са били предвидими последици от кризата и са използвани от властта, а агресията на тълпата е била направлявана – например, демонстрантите са оставени да разрушат колите на НСО, за да не насочат гнева си към депутатите. Също така има твърдения, че Иван Костов е водил тайни срещи с лидерите на БСП, че промяната във властта е била договорена, не извоювана.
Няма обаче съмнение, че икономическата криза от 1996–1997, както и произтеклите от нея граждански гняв, желание за промяна и гражданско обединение, са автентични.
Вълната от протести събира студенти, гимназисти, учители, лекари, железничари, миньори от Бобов дол и Перник, работниците от „Нефтохим“, шофьорите от градския транспорт и шофьори на таксита, ромите от кв. „Христо Ботев“ и „Факултета“, както и много други, млади и стари. Младежката организация на ВМРО и миньори от Перник защитават студентите от биещите ги полицаи. Трудно е днес, 20 години по-късно, да си представим подобно обединение, както и толкова дълбока и повсеместна криза.
Какво обедини хората и ги изведе на улицата през зимата на 1997-ма?
„Хората протестираха защото бяха гладни, но и по морални причини“, разказва пред нас Магдалина Генова, икономист, блогър и активист, тогава студент. „Около мен всички работеха и учеха. Не може да работиш нощни смени, денем да тичаш на лекции, а да нямаш пари за едни цигари. И в същото време искаш да си млад, европейски човек, да си свободен да пътуваш.“
Протестите през 1997 са срещу управлението на БСП, но също и срещу неформалната власт на мутренските кръгове. „През 90-те години всички живеехме в страх и това изигра ролята на катализатор. Не можеше да си сигурен, че няма да ти вземат колата, да те набият. Ако влезеш в определени барове, не можеше да си сигурен, че ще излезеш.“
Не на последно място, двигател на протеста е и мечтата за промяна и свобода. „Хората помнеха какво е да нямаш свобода: свободата да избираш сам къде да работиш, дали да караш Лада или Жигула, свободата да пътуваш“, споделя Магдалина Генова. „Каквито и да са били мотивите, важното е, че хората се обединиха.“
Протестиращите пазят от 1997 светли и вдъхновяващи спомени. „Това е може би моментът в моя живот, в който съм се чувствала най-полезна и най-мигновено и пряко от моите усилия, моята надежда, от моята вяра, моите безсънни нощи и моя риск е последвало нещо добро за цяла нация, за цяла България“, разказва Искра Ангелова, тогава студент. „Беше адски студено, но беше хубаво. Топлехме се на варели с подпалени гуми, говорехме си за политика и за ежедневни неща. Пиехме чай, алкохол – не, сигурно защото нямахме пари,“ си спомня Магдалина Генова за барикадата при Петте кьошета. „За пръв път в живота си вярвахме, че нещо зависи от нас“, казва Георги Даскалов, журналист от в. „Демокрация“.
Как мерим успеха на протеста?
Протестите от 1997 успяват. „През януари се състоя същинската революция“, пише Капитал в края на 1997. Назначени са предсрочни избори, управлението е сменено и финансовата ситуация бавно се нормализира. Държавата поема нов, проевропейски курс, който все още държи. 20 години по-късно България е член на ЕС и НАТО. Свободата, за която са мечтали хората от площада през 1997, вече е даденост за поколението под 30-годишна възраст.
В сравнение с 1997, когато на улицата излязоха хора, които няма повече какво да губят, този през 2013 беше „протестът на техните деца, протестът на задоволените“, според Юрий Йорданов. Управлението се смени, но промяна не се случи. Бяха противопоставени „умните и красивите“ на останалата част от обществото, София и не-София. У мнозина протестиращи остана чувство за огорчение и съмнение: има ли смисъл да се протестира? И ако не, как постигаме промяна в обществото?
„10 януари беше първата революция. Тя изпълни своята цел – да направи България нормална държава, в която да няма повече революции, а само бунтове. Донякъде съжалявам днешното поколение, че няма да има възможност да изпита това, което изпитахме ние. Чрез нашите действия ние отрязахме възможността на днешните млади да извършат нещо радикално, което да преобрази коренно държавата,“ споделя Ангел Апостолов, ръководител на младежката организация на ВМРО през 1997.
Според оператора Красимир Михайлов човек трябва да намери нещо, което зависи от него. Казвайки това, поглежда към фотоапарата си и допълва: „Моите кадри плашат политиците.“ Магдалина Генова ходи на протести по-рядко, но продължава да се бори за малки каузи. Вярва, че човек може да променя света и с думи: „Като казваш истината и застанеш с името си зад нея“.
Как еволюира протестът ?
Историята на съвременния протест, както и на гражданското общество в България е още млада. Тя минава през демонстрациите срещу т. нар. Възродителен процес и срещу обгазяването на Русе през 80-те години, 10 ноември 1989 и Лукановата зима, кулминира през януари 1997 и продължава през екологичните каузи (Иракли, Корал, Кара дере, Странджа и Пирин), протестите от лятото на 2013 и редица други.
Макар да изглежда, че много български протести завършват със спорен успех, голяма част от правата, които днес приемаме за даденост – демокрацията и националните държави, правата на жените да гласуват, учат и работят, правата на цветнокожите да живеят достойно като равноправни граждани – са постигнати именно чрез дълги, настойчиви протести.
Историята на протестите е жива и важна: тя е историята за това как променяме бъдещето си. Нейните автори сме ние, гражданите.
Затова през януари ще си припомняме за протеста. Ще говорим за това кога той успява, кога – не, и защо. Как преодоляваме разочарованието от загубената битка? Как измиваме калта от думата „протест“? Има ли гражданско общество или то се умори? Нужна ли е гладна криза, за да се обединим?
Изпрати твоя история, спомен или снимка от събитията през зимата на 1997 на www.myhistory.bg или myhistory@move.bg. Подбрани снимки ще бъдат включени в изложбата за събитието, а истории ще споделим на Facebook страницата на Моята българска история.
А на 8 февруари (след митинга на победата) ще се съберем в дома на MOVE.BG (ул. Сердика 20), за да поговорим на живо. Ще се радваме да те видим!
