П утин е на власт в Русия вече почти 15 години, включително периода, когато той формално отстъпи президентския пост на своя съратник Дмитрий Медведев, но фактически пак бе силният човек в Москва. За този период
той наистина успя да възстанови част от авторитета и статута ѝ на велика сила
в международните отношения, главно като укрепваше и затягаше редиците на въоръжените сили и силовите структури на Русия – роля, която в годините на президентството на Борис Елцин бе до голяма степен загубена.
Това относително укрепване на руската държавност обаче не бе съпроводено със сериозни икономически реформи, поради което състоянието на руската икономика, макар и не катастрофално, остана слабо място на путиновото управление. През първите два мандата на управлението си Путин упорито работеше да предотврати обръщането на Украйна на Запад, за да запази руските интереси там и да я превърне в буфер между Русия и Запада. Той подозираше Запада, че иска да се намести в Украйна, за да постави Русия натясно и да я унищожи. Целта на Путин е била,
ако не успее да запази пълен контрол над Украйна, поне да не допусне тя да премине под контрола на САЩ и Европа,
и това е ключов въпрос за Русия. Той донякъде успя, след като Янукович дойде на власт, и то по-демократичен път. Но задкулисните игри около Оранжевата революция и последвалите политически боричкания в Украйна засилиха подозренията на Путин за истинските намерения на Запада. Още от времето на юговойната и по-специално на косовската криза Путин хранеше дълбоки подозрения към Запада, които се засилиха в резултат на украинските събития и го накараха да възприеме по-агресивен курс. За това му помогна и пасивната позиция на САЩ при правителството на президента Барак Обама, което по това време бе дълбоко ангажирано с две войни – в Ирак и Афганистан.
Нахлуването на руските войски в Грузия през 2008 г. бе първото доказателство, че Путин вече се чувства по-уверен във възможностите си. Грузинският епизод имаше две цели: първо, да покаже на целия регион, че руските въоръжени сили, след разрухата през 2000 г., вече са в състояние да действат решително; и второ, да покаже най-вече на Киев, че каквито и гаранции да е получил от САЩ – явни или негласни, те нямат никаква стойност. Именно след грузинската инвазия Янукович бе избран за президент в Украйна.
Всичко това даде увереност на Путин да отхвърли и офертата на САЩ за „нов старт“ на отношенията,
направена от Хилари Клинтън през 2009 г. Вашингтон искаше да възстанови отношенията от типа на онези при „лошите стари момчета“, за каквито ги смяташе Путин. Руският лидер естествено нямаше интерес от подобен рестарт. Той виждаше, че САЩ заемат дефанзивна позиция и реши да използва това в своя полза. Самочувствието на Путин бе укрепено и от това, че успя да предотврати американски въздушни атаки срещу Сирия. Нещата обаче се обърнаха срещу Путин след събитията в Украйна от миналата година. След преврата срещу Янукович Путин е очаквал поне в рускоезичните райони на страната да се надигне въстание срещу новата власт, но това не стана.
Не успя и тактиката му да предизвика междуособни борби сред новите украински управници. Силно навреди на имиджа на Москва и свалянето на малайзийския пътнически самолет през юли м.г. Това окончателно отблъсна европейците и Русия загуби друга важна опция – възможността да постави пирон между европейците и американците. Така Путин изгуби позицията и имиджа си на ефективен и изкусен управник, който безцеремонно използва сила, за да започне да изглежда опасно некомпетентен лидер, поддържащ един безнадежден бунт (в Източна Украйна) с изцяло негодни оръжия (както показа катастрофалният гаф на „опълченците“ при свалянето на малайзийския самолет). И Западът, колкото и някои страни да са против разрив с Путин, трябва да осмисли доколко ефективно и рационално действа Путин.
Путин трябва да си спомни съдбата на своите предшественици.
Бившият съветски лидер Никита Хрушчов се върна от ваканция през октомври 1964 г. и установи, че е сменен от своето протеже Леонид Брежнев. Това стана, след като той бе унижен в кубинската ракетна криза и след икономическите си провали в страната. Икономическата ситуация в Русия далеч не е така катастрофална, както беше при Хрушчов или Елцин, но напоследък силно се влоши. И което е по-важно, не отговори на очакванията. След като икономиката на Русия се възстанови от кризата през 2008 г., прирастът на брутния вътрешен продукт намаляваше няколко години поред, а централната банка прогнозира нулев растеж тази година. Украинската криза влоши нещата още повече.
През първите шест месеца на 2014 г. от Русия изтекоха капитали за 76 млрд. долара
в сравнение с 63 млрд. за цялата 2013 г. Преките чужди инвестиции спаднаха с 50 на сто за първата половина на 2014 г. в сравнение със същия период на 2013 г. И всичко това се случи въпреки, че цената на петрола бе над 100 долара за барел. Популярността на Путин у дома скочи след успеха на зимната олимпиада в Сочи и след като западните медии му създадоха образ на агресор в Крим. Той изгради репутацията си на факта, че действа безкомпромисно и агресивно. Но реалността в Украйна става по-очевидна и голямата победа (на Путин) ще бъде осъзната като прикритие на отстъпление, дошло по време на сериозни икономически трудности.
Путин възстанови съветски елементи в структурата на управлението, като дори използва термина Политбюро за вътрешния си кръг. Това са все избрани от самия него мъже и, разбира се, следва да се предполага, че те ще му бъдат лоялни. Но в едно Политбюро в съветски стил най-опасни са именно най-близките съратници. Моделът на Политбюро е създаден за лидер, способен да гради коалиции между отделните фракции. Путин умее да върши това много добре, както успешно вършеше и всичко, с което се заемаше досега. Но способността му да държи положението под контрол отслабва заедно с доверието в способностите му. Различните фракции започват да се замислят за последиците, ако останат тясно свързани с провалящ се лидер, и започват да маневрират.
Подобно на Хрушчов, започнал да се проваля в икономическата и във външната политика, и колегите на Путин могат да решат да го отстранят. Трудно е да се каже как би се развила криза в наследяването на властта, при положение, че наред с конституционния процес съществува и неформалното правителство, създадено от Путин.
От демократична гледна точка военният министър Сергей Шойгу и кметът на Москва Сергей Собянин са популярни колкото Путин и вероятно тяхната популярност ще расте във времето. Пак в боричканията в съветски стил, шефът на президентския екип Сергей Иванов и шефът на руския Съвет за сигурност Николай Патрушев също са възможни претенденти. Но има и други. Та кой ли очакваше на сцената отново да се появи Михаил Горбачов? В крайна сметка, политици, които грешат и не управляват добре, обикновено не оцеляват.
Путин направи грешни ходове в Украйна,
не успя да предвиди падането на един съюзник (Янукович) , после се препъна лошо в опита да реагира на събитията. Начинът, по който управлява икономиката, особено напоследък, също не е образцов, меко казано. Около него има колеги, които смятат, че могат да свършат по-добра работа, а сега и в Европа има важни хора, които биха били доволни Путин да си отиде. И той трябва бързо да обърне тенденцията, ако иска да не бъде сменен. Сегашното положение не може да продължава дълго.
Голямото неизвестно в тази ситуация е, че ако Путин се окаже в сериозен политически капан, неговата агресивност може да се засили, вместо да отслабне.
Не може със сигурност да се твърди, че Путин е в сериозна беда, но напоследък твърде много неща се обърнаха срещу него. И както при всяка политическа криза, с влошаването на ситуацията се появяват все по-екстремни опции.
Онези, които си мислят, че Путин е най-репресивният и най-агресивният руски лидер, който можем да си представим, трябва да помнят, че това далеч не е така. Ленин, например, бе страховит, но Сталин се оказа много по-лош. По същия начин може да дойде време, когато светът ще гледа на ерата на Путин като на либерално време. Защото ако битката на Путин да оцелее, и на неговите съперници да го сменят, загрубее, желанието на всички да действат по-брутално може да се засили.
