П рез ноември 1990 г. британският премиер напусна "Даунинг стрийт" 10 със сълзи в очите. Тя беше свалена от собствената си партия, отслабена от неочакван враг.
Когато Маргарет Тачър застана за последен път на прага на официалната резиденция на британския министър-председател, погледите на световните медии бяха приковани към нея, пише ВВС.
„Напускаме "Даунинг стрийт" за последен път след 11,5 прекрасни години и сме щастливи да оставим Обединеното кралство в много по-добро състояние, отколкото когато дойдохме тук“, каза тя.
Но Тачър изглеждаше всичко друго, само не и щастлива. На 22 ноември 1990 г., тя подаде оставка като лидер на управляващата Консервативна партия, след като не успя да спечели достатъчна подкрепа в битката за лидерството. С очи, преливащи от сълзи, тя помаха за сбогом и се отправи към познатия път към Бъкингамския дворец за последната си аудиенция при кралица Елизабет II. Иронията беше, че именно нейният все по-авторитарен стил на управление обърна партията ѝ срещу нея.
The truth behind Margaret Thatcher's downfall: Ex-PM's closest aides speak out after Channel 4 'Brian and Maggie' retelling of 1989 TV grilling https://t.co/3xhT9e2NcR pic.twitter.com/uG6sWplDJy
— Daily Mail (@DailyMail) January 31, 2025
Като първата жена министър-председател на Великобритания, Тачър изведе партията си до победа в три последователни общи избора. Малко политици са притежавали подобна власт или са предизвиквали толкова силни емоции – както в подкрепа, така и срещу себе си. Тя води и печели множество битки срещу британския елит, синдикатите, опозиционната Лейбъристка партия и понякога срещу собствените си министри. Но този път беше изгубила най-важната битка – срещу колегите си консерватори. Това е история за високомерие, наранени чувства и някои типично британски спортни метафори.
Министърът Крис Патън каза пред Би Би Си през 2005 г., че Тачър е знаела, че „хората трябва да се страхуват малко от нея, ако иска да постигне своето“. По думите му тя имала „изключителен стил да обобщава заключенията от срещите още в началото и след това да предизвиква събралите се да кажат дали смятат, че тя може да греши“. Той добави: „Винаги е имало това леко усещане за анаконда в полилея, ако сте сгрешили.“
През 2005 г. самата Тачър признава, че като обучен учен първо събирала фактите, а после произнасяла присъдата. „Мисля, че понякога министър-председателят трябва да бъде сплашващ. Няма голям смисъл да си слабо, отпуснато нещо на стола, нали?“ – казва тя.
- Предишното непоклатимо лидерство на Тачър бе поставено под въпрос
След като през 1987 г. спечели рядък трети мандат, едно от първите ѝ решения бе спорният „народен данък“ – местен налог с фиксирана ставка, независимо от доходите. През март 1990 г. този данък предизвика масови бунтове на площад „Трафалгар“, а консервативните депутати се опасяваха, че ще загубят местата си. Лидерството на Тачър бе подложено на съмнение за първи път. Но именно въпросът за отношенията с Европа доведе до нейното окончателно падане.
Малцина биха предвидили, че сър Джефри Хау ще изиграе ключова роля в детронирането на Желязната лейди. Известен със спокойните си обноски, той е описан през 1978 г. от лейбъристки депутат като човек, чиито словесни атаки напомнят „да бъдеш нападнат от мъртва овца“. През 2005 г. Хау казва пред Newsnight: „Моят начин на аргументиране е упорито повторение. Не обичам да викам на хората, въпреки че на мен до известна степен ми викаха. Това може да бъде дразнещо, ако си тих, постоянен язовец. Това не винаги се харесва на човека, който предпочита заяждането с язовци.“
Но подценяването на Хау се оказва фатално за Тачър. Той произнесе брутално силна реч, която днес е смятана за една от най-запомнящите се в британския парламент. Въпреки че в началото той беше неин близък съюзник, отношенията им се влошиха. При пренареждането на кабинета през юли 1989 г. Тачър го смени като външен министър с изгряващата звезда Джон Мейджър. Колегата му Кенет Бейкър си спомня пред Би Би Си през 2019 г.: „Когато тя на практика уволни Джефри, го направи вицепремиер. Това не е работа като вицепрезидентството на Съединените щати... Той знаеше, че е отстранен.“
На 30 октомври 1990 г. Тачър произнесе една от най-скандалните си реплики, критикувайки европейските си партньори. В отговор на призивите за повече централен контрол тя категорично заяви: „Не, не, не!“ Това се оказа последната капка за сър Джефри, който подаде оставка два дни по-късно.
На 12 ноември, по време на ежегодния банкет на кмета на Лондон, тя произнесе войнствена реч, изпълнена с крикет метафори: „Все още съм на терена, въпреки че боулингът е доста враждебен напоследък... Боулингът ще бъде ударен навсякъде. Това е моят стил.“
- „Продължавам да се боря; боря се, за да победя“
На следващия ден Хау отвърна с прощален удар, който се превърна в класика в британската политическа история. „Това е все едно да изпратиш първите си батсмани на игрището, само за да откриеш... че бухалките им са били счупени преди мача от капитана на отбора“, каза той. И добави: „Дойде време другите да обмислят собствения си отговор на трагичния конфликт на лоялност...“
Това беше покана към стария ѝ противник Майкъл Хезелтайн, известен като Тарзан. Той бе напуснал поста си като министър на отбраната четири години по-рано, след като Тачър пренебрегна мнението му. След напускането си прекарва времето си в подготовка за завръщане. С включването му в надпреварата започва битката за лидерството.
В деня на първия тур Тачър предпочете да отпътува за Париж на международна среща на върха, вместо да остане в Лондон сред свои и опоненти. Въпреки че победи Хезелтайн с 204 гласа срещу 152, резултатът не ѝ осигури нужната категорична победа. С наближаването на втория тур влиянието ѝ в партията бързо отслабваше.
След завръщането си в Лондон тя заяви решително: „Аз продължавам да се боря; боря се, за да спечеля.“ Но дали някой щеше да се осмели да ѝ каже, че е време да се оттегли? Вместо да събере министрите си на едно място, тя ги извика поотделно.
Докато чакаха пред кабинета ѝ, те обсъдиха ситуацията и стигнаха до едно и също заключение. Три години по-късно Тачър разказва пред Би Би Си как един след друг министрите ѝ казвали: „Разбира се, ако желаете да се кандидатирате, ще ви подкрепя. Но не мисля, че можете да спечелите.“ Тя прекарва нощта в размисъл – известно е, че спяла едва по четири часа.
- Някои от министрите ѝ също бършеха сълзи
На следващата сутрин, по време на заседание на кабинета, тя обяви решението си да се оттегли. Според Каролайн Слокок, висш държавен служител, присъствала на срещата, сцената била дълбоко емоционална. През 2019 г. Слокок разказва, че Тачър – „само една жена, заобиколена от мъже“ – започнала да чете краткото си изявление и веднага се разплакала. Някои от министрите ѝ също бършели сълзи. По-късно Крис Патън отбелязва: „Мисля, че всички знаем, че доста крокодили държат кърпичка под ръка.“
Тачър обеща подкрепата си на Джон Мейджър, който победи Хезелтайн и Дъглас Хърд във втория тур и на 27 ноември стана новият лидер на консерваторите. Ден по-късно тя напусна "Даунинг стрийт". След аудиенцията при кралицата тя и съпругът ѝ Денис се отправиха към новия си дом в Дълуич, Южен Лондон. Тачър увери журналистите, че ще се върне в парламента още на следващата сутрин – работата беше единственото, което познаваше. Но въпреки обещанието, че ще подкрепя Мейджър, през следващите години тя ще му бъде „много добър шофьор от задната седалка“ и значително ще усложни управлението му.
До края на живота си тя не се освободи от чувството за предателство. Както каза пред Би Би Си през 1993 г.: „Това беше предателство с усмивка на лице. Може би това беше най-лошото от всичко.“
