Пд ди 20 години, когато Желязната завеса падна, светът
зяпаше от ужас, когато видя от непосредствена близост
опустошенията, нанесени на природата от съветската индустриална
машина.
В цялата рухваща комунистическа империя отпадъчни води и
химикали задръстваха реките; индустриален смог задушаваше
градовете; в почвата се просмукваше радиация; открити мини
дамгосваха зелени долини. Трудно бе да се изчисли колко е лошо и
все още е положението: вниманието бе съсредоточено повече върху
производствените квоти отколкото върху екологичните данни.
Днес Европа има два изтока.
Един, който до голяма степен бе
изчистен с помощта на масираното наливане на западни средства и
перспективата за членство в проспериращия Европейски съюз.
Другият все още изглежда така, сякаш комунистическите управници
никога не са си отивали.
Контрастиращите истории са написани на вълните и по
течението на две реки.
Плаването по река Днепър в Украйна - този някогашен
индустриален център на Съветския съюз, изисква преминаване през
облаци от черни и оранжеви изгорели газове от металургичен
завод.
Откъм един хълм пътниците могат да усетят полъха на горящо
бунище. Намиращите се в близост полета са отцепени с ограда от
бодлива тел, на която са поставени обозначителни знаци,
предупреждаващи за радиоактивност.
По-нататък корабът преминава
покрай третата по големина атомна електроцентрала в света.
Нагоре по течението от Киев Днепър черпи вода от река
Припят, чиято утайка все още е "гарнирана" с радиоактивния
изотоп цезий-137 от ядрената катастрофа в Чернобил през 1986 г.
На югозапад в страни, които се присъединиха към ЕС, една
друга река - Дунав, се връща към живот. Увеселителни корабчета
плават край зони за обществено къпане и хора от десетки
националности се шляят по еспланади покрай един величествен
воден път, който е вдъхновил някога музиката на Йохан Щраус.
Защитени гори и блата се простират покрай лъкатушещото течение
на реката.
През 1989 г. отсечката на Дунав, която преминаваше през
комунистически държави, беше като Днепър - екологична катастрофа
от епически мащаби. Петролни петна лъщяха по повърхността на
водата в цветовете на дъгата. Дълги участъци бяха без риба, а
край бреговете се размножаваха вонящи водорасли.
По-лоша от
видимото замърсяване беше коварното нашествие на
микрозаразители, които отровиха екосистемата.
На кръстопътя на географията и историята
обаче може да бъдат
открити прозрения за противоположните съдби на реките.
Извираща от Русия и вливаща се в Черно море, Днепър тече на
юг през Беларус и пресича на югоизток Украйна - държави, които
останаха в различна степен през последните 20 години почти
вързани с пъпна връв за мощта на Кремъл.
Дунав, от друга страна, преминава триумфално по пътя на
разширяването на Европейския съюз на изток, като извира от
традиционната "тежка категория" на ЕС Германия и тече през или
очертава границите на нови страни членки - Унгария, Словакия,
Хърватия, Румъния и България.
Реката е дълга 2587 км - от Черно море до планината
Шварцвалд в Германия. В нейния басейн живеят около 83 милиона
души в 19 държави.
Пет години след като Берлинската стена падна на 9 ноември
1989 г., по-голямата част от страните по нейното течение
подписаха конвенция за стопанисване на реката, нейните притоци,
басейн и извори. Това бе един от емблематичните проекти на една
имаща по-широка цел мисия на западните сили да отпуснат милиарди
долари за едно голямо почистване на Източна Европа.
През петте години на апогей на тази операция, като се
започне от 2000 г.,
дунавските страни изразходваха 3,5 млрд.
долара
за построяване на станции за обработване на отпадъчните
води в стотици градове и села по протежение на реката и 26-те
нейни главни притока.
Те похарчиха още 500 млн. долара за
възстановяване на блатата и почистване на промишлените и
селскостопанските течове, замърсяващи водата.
Химикалите, които подхранват задушаващите растителността
водорасли и представляват заплаха за човешкото здраве, намаляха
драматично от 1989 г., въпреки че техните равнища остават далеч
по-високи в сравнение с 1950 г. - преди индустриализацията и
разрастването на крайбрежните градове.
Наред с пряката помощ от Запада голям брой бедни страни от
бившия социалистически лагер имаха силен стимул да се заемат с
изчистването на региона: членството в ЕС.
В надпревара да
покрият екологичните стандарти на съюза, те инсталираха филтри
на работещите на въглища заводи, построиха водопречиствателни
станции и наложиха ограничения на емисиите, които се връщат на
Земята под формата на киселинен дъжд.
Това бе монументална задача.
Един район, известен като Черния триъгълник - мястото,
където се съединяват границите на Германия, Полша и Чехия, бе
прословут. Съсредоточаването на въгледобивни мини и тежка
промишленост задуши областта под индустриална шлака и газ.
Около
80 млн. т лигнитни въглища бяха изгаряни годишно, което
отделяше във въздуха 3 млн. т серен диоксид - съединение,
което причинява хронични дихателни заболявания, по-висока
заболеваемост от рак, както и сърдечни и имунни проблеми.
Сателитни снимки показаха, че половината от боровите гори на
околните хълмове са изчезнали между 1972 и 1989 г.
С помощ от ЕС трите страни затвориха заводи, преминаха на
по-чисти горива и инсталираха нови технологии в района с
размерите на Мериленд или Белгия.
В разстояние на едно
десетилетие емисиите на серен диоксид се свиха с 91%,
тези на азотен оксид - със 78%, а твърдите частици
намаляха с 96%, по данни на Програмата на ООН за
околната среда.
За Дунав почистването бе нещо повече от екологичен проект.
Конвенцията за Дунав промени начина на мислене, събори стени
между бивши врагове, накара страни и жителите на крайбрежните
райони да работят заедно през доскоро вражески граници.
"Дунав е жива река, която е свързана с културата и народите,
които живеят там", казва Филип Велер, изпълнителният секретар
на Международната комисия за защита на Дунав.
"Тя не е дива река, в смисъла, че няма скачащи сьомги или
бяла вода", отбелязва Велер.
"Тя е кръвта, кръвоносната
система", която свързва най-богатата част на Европа в Западна
Германия с най-бедната в Украйна и Молдова.
Реката все още не е чиста, но "през последните 20 години
много неща се промениха към по-добро", заявява Андреас Бекман
от Световния фонд за дивата природа. След 150 години на
злоупотреби и загубата на 80% от речните блата "Дунав се
възстанови в значителна степен."
С подкрепата на фонда бяха съборени диги и прокарани наново
връзките между прекъснати речни системи, бяха възстановени 50
хиляди хектара или една пета от възстановимите блата, уточнява
Бекман.
Реката обаче все още има
непоправими белези от съветско
време.
умънският хидроенергиен комплекс "Железни врата" и
водноелектрическите централи не могат да бъдат разрушени и са
препречили завинаги миграционните пътища на величествената
белуга (бяла есетра).
Два от характерните за Дунав пет вида
есетра са почти на изчезване въпреки усилията за съживяване на
популацията в долното течение на реката.
Икономическият напредък носи модерни заплахи: повече
опаковки, повече отпадъци, повече почистващи препарати,
съдържащи фосфор, който стимулира растежа на задушаващите реката
водорасли.
Сергей Руденко - учител в професионално училище в
Днепродзержинск, хвърля въдицата си в Днепър от 50 години. Като
извира от планините на Централна Русия, дългата 2285 км
река някога е била богата в този район на Украйна на костур,
шаран и платика.
Сега уловът тук е незначителен, казва той.
"Днепър е унищожен",
заявява Руденко, докато хвърля въдицата
си от магистрален мост, от който хоризонтът не се вижда поради
дима от металургичния завод. "Риболовът не е както едно време.
Баща ми винаги е носил у дома много риба, много платика, а сега
няма."
Днепродзержинск, чието име е комбинация от тези на реката и
на Феликс Дзержински - основателят на болшевишката тайна
полиция, някога е бил от толкова решаващо значение за съветската
икономика, че е бил затворен за външни хора.
С население от 250
хиляди жители той има 60 завода, някои от които са надвиснали
над града в мъгла.
В покрайнините на града осем полета са опасани с ограда от
бодлива тел, на която са закачени жълти триъгълници,
предупреждаващи за радиоактивност. Ядрени отпадъци са били
заровени тук преди много години.
Униформени полицаи патрулират в
района и спряха двама журналисти от Асошиейтед прес, за да ги
питат какво правят там.
До химическия завод е градското сметище, където трупаният в
продължение на три десетилетия боклук сега е достигнал височина 30 метра.
Десетки камиони пристигат всеки ден тук, за да
изсипят още и още отпадъци в пролома, пресечен от поток, пълен с
вонящи боклуци.
"Когато вятърът духа от тази посока, не мога да дишам",
разказва Хрихорий Тимошенко - 72-годишен работник на бунището,
докато кима с нос към новопристигналия боклук. Той свива
пренебрежително рамене, когато го питам дали работата на
толкова замърсено място вреди на здравето му: "Аз изживях моя
живот, нямам нищо за губене."
Недалеч Евген Колишевски от местната екологична група "Глас
на природата" отвежда репортер до подножието на купчина шлака с
мащабите на планина, под която тече вливащата се в Днепър река
Коноплянка.
"Това са
отпадъците от химически заводи и от
преработването и обогатяването на уран",
обяснява той.
"Днепродзержинск е един от най-замърсените градове в
Европа", казва той и клати глава.
В момент, когато вниманието на света се съсредоточава все
повече върху промените в климата, едно посещение в Украйна е
разтърсващо напомняне, че старите екологични проблеми със
замърсяването на въздуха и водата и нерециклирания боклук все
още имат опустошителен ефект.
На хоризонта в украинската степ, някога индустриалният мотор
на съветската империя, се виждат изкуствени епохални обекти:
ограда от комини и високи камари от боклуци, които отдалеч
изглеждат като плосковърхи вулкани.
В края на своя път Днепър се влива в единствената част на
Черно море, която страда от "антропогенична хипоксия" - хроничен
недостиг на кислород, причинен от човешко замърсяване, който
засяга 50 хил. кв. км водна площ и задушава рибите и
растенията.
Ирина Шевченко - журналист и директор на местната
доброволческа организация "Вита", застава в подножието на една
планина от химическа шлака, по-висока от която и да било сграда
в източния град Горловка.
През 70-те години на 20-и век
държавният химически завод започнал да изхвърля боклуците си
край природен резерват. Сега три изгорели пъна и пласт
стоманеносива кал отделят отпадъците от горите.
През лятото дим от химически изпарения се издига от
купчините, разказва Шевченко.
"Вятърът го отнася до полетата,
къщите и хората. Когато вали... димът отива в тези потоци и
оттам попада в подпочвените води. В резултат концентрацията на
химикали в почвата и въздуха на Горловка е два пъти по-висока от
нормалната."
Виктор Ляпин - представител на местните здравни власти,
признава вредните ефекти.
"Първата грешка на Съветския съюз", казва той, "бе, че
постави заводи и хора рамо до рамо."
Източник:
Архив
