12

Преди няколко дни Пентагонът публикува доклад, според който САЩ официално участват в седем конфликта. Всички те се водят по закона, приет през 2002 г., даващ възможност на американската армия да атакува страни, личности, организации, които представляват опасност за Америка.

Този закон получи много критики и дори наскоро се подновиха дебатите, че трябва да бъде прекратен, защото "Войната срещу терора", която този закон започва, е вече минало. Но призраците на онези години все още са тук. Навръх 15-ата годишнина от американската инвазия в Ирак е редно да припомним как този конфликт промени не само Близкия изток, но и отношението към международното право.

Войната в Ирак дойде тихо една вечер – около 21:00 часа. Тогава започнаха извънредните новини, показващи кадри на живо от бомбардировките над Багдад. Един репортер ентусиазирано обясняваше как след първите залпове ще пристигнат бомбардировачите, чиито удари трябваше да сринат защитата на иракската армия.

Ирак: Американските войници се махат, щом победим ИДИЛ

На другия ден цялата улица говореше за американските удари. На пазара, пред павилиона за вестници, на спирката на трамвая. Спомням си една възрастна жена разпалено да казва „Да мрат тия араби!“, а до нея друг кимаше одобрително, добавяйки само „Абе не ме кефи Буш, ама тия ще ни изтребят всички“.

Точно преди 15 години - на 19 срещу 20 март, американският президент Джордж Буш нареди започване на войната в Ирак.

Водената от САЩ коалиция свали дългогодишния президент на Ирак Саддам Хюсеин и неговия режим. Две години по-рано, в Афганистан бяха свалени талибаните. САЩ и съюзниците им пометоха всичко по пътя си, след като атаките от 11 септември 2001 не удариха само Америка, но също и чувството за безопасност. След 2001 никой повече не се чувстваше сигурен – от американците, които се чувстваха поразени в сърцето, до мюсюлманските общности, които поеха цялата ярост върху себе си.

По това време започна и „Войната срещу терора“, която Буш прокламираше във всичките си изказвания. Тази война, продължила над десетилетие, донесе стотици хиляди жертви, а според излязъл през 2015 г. доклад, броят на жертвите достига 2 милиона души, загинали пряко или косвено на военните действия.

Всъщност, войните в Ирак и Афганистан се проточиха толкова, че децата, родени след 2001 г., са виждали предимно война и тероризъм през първите си 10 години, а родените на Запад растяха в атмосферата на страха и опасността на един сриващ се свят. Доклад от миналата година на Държавния департамент потвърди, че войната в Афганистан е най-дългата, която САЩ са водили в историята си.

Инвазията в Ирак и атаките по талибаните вероятно са и най-скъпите военни начинания на Вашингтон, а резултатите не са така обнадеждаващи: въпреки че военните действия свалиха два кървави режима. Изпълнението на стратегията е толкова лошо, че днес Ирак все още е разкъсван от политическа нестабилност, а в Афганистан талибаните контролират 45% от територията на страната. Тежките последици от войната в Ирак предизвикаха и създаването на "Ислямска държава".

Инвазията в Ирак беше главна тема и в Сирия. Малко по-късно, когато беше обявен краят на войната и свалянето на Саддам Хюсеин, дебатите продължаваха в Дамаск, поради факта, че няколко години по-късно Ирак представляваше рай за джихадисти - разбита държава с нестабилни институции и най-вече опасност за Сирия по две причини –  от една страна войната да не прелее през границата, а от друга страна - мнозина вярваха, че американците ще ударят Дамаск.

Някъде към 2009 г. за първи път чух ясно казано, че сирийци са пътували до Ирак, за да се бият срещу американските сили. Момчета, доброволци, се събираха в големите градове и най-вече столицата, за да пътуват за Ирак и да се включат в съпротивата срещу западните сили и тогавашното правителство на Нури ал Малики, подкрепено от Иран и САЩ.

За мнозина тогава тази история изглеждаше лишена от смисъл – Башар Асад беше прокламиран като светски президент, неговото правителство също. Не можеше да се помисли, че Дамаск подкрепя крайни групи. Помня, че дори спорех много ожесточено по тази тема и твърдо вярвах в правотата си.

Малко по малко стана ясно, че мнозина се отправяха към провинция Дейр ез Зор и град Букамал на границата между Сирия и Ирак, откъдето се включваха в съпротивата срещу американските сили. За никого не беше тайна, макар да не се говореше открито. Тогава тези опозиционни сили бяха предимно бивши иракски военни, водещи партизанска война с американските сили особено в Мосул и Фалуджа, но също така имаше и засилващо се присъствие на радикални групи, част от които бяха организирани също от бившите членове на Баас.

През този период за първи път се заговори за Ал Кайда в Ирак. Днес групировката се казва "Ислямска държава" (ИД), а Мосул и Фалуджа бяха нейни бастиони до 2016. През септември 2009 г. бившият вече иракски премиер Нури ал Малики заяви, че повечето терористи в Ирак идвали от Сирия. Малики беше популист и негодник, но рядко правеше празни изявления. Помня, че в блога си бях реагирал остро, че това е измислица на Малики и неговото правителство, повтаряйки думите на сирийския президент, че обвинението е „неморално“.

Две години по-късно, в първите месеци на сирийския бунт през 2011 г., Асад издаде амнистия, която пусна на свобода джихадисти от затвора в град Сидная. Сред тях бяха Амр ал Абси, известен като „главен вербовчик на европейски джихадисти за ИД“, Хасан Абуд и Захран Алюш, основали едни от най-силните и крайни групи в сирийската гражданска война – Джейш ал Ислям и Ахрар ал Шам. По същото време беше освободен и Абу Халед ал Сури, известен като „Куриера на Бин Ладен“ и един от най-издирваните джихадисти. Американците предават Ал Сури на сирийските власти през 2005 г. Днес и четиримата са мъртви. Техните профили съм описал в книгата си с подробности за активността им и последиците от тяхното освобождаване.

През годините след 2003 г. участващите в групировките бивши офицери, включително в "Ислямска държава", предизвикаха вълна от нестабилност. Те заявиха ясно, че без участието им Багдад няма да е спокоен. Скоро британците и американците разбраха по трудния начин, че разпускането на иракската армия и подготвените й офицери с голям боен опит, е може би най-сериозната грешка, която допуснаха в Ирак. Останалите без работа и разочаровани от промяната офицери, предложиха услугите си на радикални групи. "Ислямска държава" е типичен пример за това – 2/3 от създателите на организацията са бивши офицери от иракската армия.

Междувременно, днес по улиците се чуват други възгласи. „Ей, разбиха държавите тия американци“. Вече е забравено, че през 2003 се викаше „Да мрат тези араби!“

Войната в Ирак има множество последици, които до голяма степен влияят и на днешните събития в Близкия изток. Заради липсата на доказателства, които да оправдаят инвазията, американската администрация при Буш даде възможност останалите страни да не се съобразяват с установения световен ред. Вече всеки може да направи това, което смята за добре, независимо от последиците.

Не става дума дали е било грешка да се сваля ръждивият и анахроничен режим на Саддам Хюсеин, а начинът на изпълнение и пагубната стратегия на САЩ. В скорошно интервю на Дейвид Петреъс – може би най-важният военен стратег по време на войната в Ирак – генералът заяви, че в Ирак са направени „недопустими грешки“.

Бивш шеф на Пентагона критикува Обама в мемоарите си

Бивш шеф на ЦРУ призна, че е разгласявал секретни данни

Сред тези грешки е даването на „зелена светлина“ на Иран да разшири зоната си на влияние. Днешното му могъщество в Близкия изток се корени именно в 2003 г., когато американците търсят Техеран за съдействие срещу Саддам. В годините след инвазията, иранците инфилтрират по-голямата част от иракската администрация. Днешните шиитски милиции, известни като Хашд ал Шааби, представляват най-голямата военна сила в Ирак и се сражават на страната на Асад в Сирия, но тяхното създаване идва точно като следствие на войната в Ирак и даването на възможност Иран да се намеси в Ирак без проблем. 

Иракската война промени и начина, по който се гледа на режимите. Днес, заради грешките направени в Ирак, няма солидарни протести срещу руските бомбардировки в Сирия, защото е по-добре да се избере по-малкото зло. По този начин се затварят очите за днешни престъпления, извършвани в Сирия, макар днес събитията да са напълно различни от онези преди 15 години.

След войната в Ирак все по-трудно се взимат предвид предписанията на ООН, а гласуването в Съвета за сигурност се възприема с присмех сред дипломатическите кръгове, които са наясно, че резолюциите нямат реален ефект след Ирак и Афганистан. Може би само в Либия имаше съгласие за действие, но това е последният път, когато великите сили са действали заедно.

Днес, 15 години по-късно, призракът на войната в Ирак е още тук и влияе на отношението към международното право. Не само това, заради трагичната стратегия на тогавашната администрация на Буш, днес хората възприемат всяко събитие с конспиративни теории и недоверие. Може би заради това режимът на Асад не само оцеля, но и затвърждава позициите си, а бунтът срещу него, избухнал преди седем години, някак си дойде нежелан от всички.